— Не си ослепителна като него.
Тя се засмя.
— Кип, знаеш ли колко си красив? Ти разбираш със сърцето си. Има си време да се наслаждаваш на заслуженото и дарено великолепие, да го разкриваш. Но суетата е само показност. Всъщност аз съм всеизвестна с любовта си към зрелищата. Може би това ме привлече в тебе.
— Аз ли? Аз съм само мътно огледало. И… мисля, че умирам.
Изведнъж му хрумна, че щом говори с някаква безсмъртна от небесата, вероятно подобава да зададе смислени въпроси — за това наметало в ръцете си, или — защо пък не? — има ли изобщо Светлоносец и кой…
Стовари се на земята. Твърде късно. Питаше се дали ако бе успял да мине през всички карти, щеше да има… изход? Не го ли беше пропуснал? Опита да отвори очи, за да го потърси. Нямаше какво да види. Може и да бяха отворени. Както и да е. Най-после беше мъртъв, но нямаше нищо против.
76.
Кип беше мъртъв.
Тея се чувстваше като ударена с тухла между очите. Чувстваше се така, сякаш стои до колене в плитчините на могъща река, а водата бучи и наоколо, и през нея. Кип лежеше като изхвърлен от течението, тялото му проснато безволно, духът пречупен, искрата стъпкана.
„Кип е мъртъв.“
Това беше неправилно. Кип — мърша? Без оживяващия го дух Кип беше чело като изсечено от гранит, рамене за завиждане дори от товарен кон и изцъклени шарени очи. Това беше тяло, а не Кип.
Тея не чуваше нищо освен помитащата стихия на ветровете в сърцето си, сърцето, тласкащо кръвта с настървение, което можеше да угаси горски пожар. Кип мъртъв? Невъзможно. И вярно.
„Не го прегърнах. Защо не го прегърнах? Измъкна се от челюстите на смъртта и ме прегърна, но аз не протегнах ръце към него. Не отвърнах. Защо?
Не съм робиня. Не съм робиня. Повтарям си го всеки ден. Защо?
Защото не вярвам. И въпреки всичко, което чувствам към него… към всичките му образи, които познавам… не мога да го обичам, ако още съм робиня. Той беше мой господар. Макар и за малко. Макар и на думи. Кип можеше да мисли за мен както пожелае, но беше все едно… и още е все едно, докато съм робиня в собствената си глава.
Мразя да съм робиня, защото мразя това, в което ме превърна робството, защото то ме промени и не мога да се върна към себе си за ден-два. Не мога да кажа «да» на Кип дори ако копнея с цялата си душа да го направя, защото не съм си върнала свободата. Все още не съм.
Защо е толкова силно желанието ми да бъда в Черната гвардия? Защото те са най-добрите роби в целия свят, с най-добрите господари, подчиняват се на смислени правила, възнаграждават ги добре, управляват ги добре. Но ги управляват. Заповядват им. Винаги, във всеки миг са подчинени. И част от мен жадува това.
Оролам, какво ли ще е да се почувствам цяла?“
Стисна клепачи. Преливаше от ненавист и от разочарование заради това, което беше сега… а после ѝ се стори, че е застанала извън себе си. За един удар на сърцето се видя по-голяма. Може би само с две-три години, но съвсем различна. Изправена напето, поне колкото позволяваше дребничката ѝ фигура, свободна, с радост в очите, гордо отметната глава и лукава усмивка. И беше прекрасна. Не с красотата на съблазнителните извивки и мъжката похот, а със сияйна хубост. Беше жена, приела себе си каквато е, и имаше свой живот, в който решаваше сама за всичко.
Видението се изгуби. Но Тея вече знаеше каква би могла да стане. И по бузите ѝ потекоха сълзи.
„Прозрях това сега? Сега?!“
Тръсна глава.
„Кип няма да умре.“
Озова се отново в могъщата река, която напираше да я отнесе. И неочаквано повярва непоклатимо, че това е безмерна, колосална магия, отвори веднага зрението си в парил… и не забеляза нищо. Но това не подрони увереността ѝ. Имаше и непозната за нея магия.
Засега.
Кип беше мъртъв, очите му гледаха сляпо в нищото.
„Кип ни остави. Поучих се от него, но прекалено късно. Кип няма да умре.“
По юмрука му мокро лъщеше кръв от одраните стави. Животът е в кръвта.
„Парилът е главният цвят. Парилът ни дава дарбата да съпреживяваме всичко.“ Без дори да разбира какво прави, Тея притегли парил от ръката си към кръвта на Кип. Усети я и тогава плъзна парил по кръвта му, устреми се след чезнещия луксин, гаснещата светлина, свършващия живот, сякаш гонеше въже, което се изплъзва от пръстите ѝ.
Щом луксинът ѝ проникна под кожата на Кип, Тея се задъха. В Хромария дори не споменаваха за магията на Волята преди последната година в обучението на дисципулите — за толкова опасна я смятаха, за толкова податлива на злоупотреби. Веднъж Кип прекърши волята на противник в схватка и тогава обясниха на новобранците в Черната гвардия какво се е случило. Че луксинът няма своя памет, а във Волята похватите на хроматургията се срещат с магията на материалните неща. Тея не можеше да притегля никой от цветовете, с които разполагаше Кип, но и при парила взаимодействието на Волята с цвят си оставаше същото… стига винаги да има отворена връзка с луксина.