Кип не откликна на думите ѝ. Тея дори не знаеше дали я е чул.
— Бродница в мъглата… — повтори той.
Взираше се в нея и по едно време като че се сети за наметалото, което Тея виждаше за пръв път, и промърмори сякаш на себе си:
— Той наруши правилата, значи и аз можех да ги наруша. Но тук не прилича на кожа…
— За кого говориш?
— Бродница в мъглата. Мамка му… — Кип се вторачи в лявата си китка, където пъстро петно като татуировка избледняваше бързо. — Ама че…
— Кип, Трошач, какво ти става?…
Той се присви, устата му се отвори в безмълвен вик, сякаш го бе сритала в топките.
— Ох, недей! Не ме наричай така. Без имена, моля те. Не можеш да си въобразиш дори какво ми…
Пак присвиваше очи. После разгърна наметалото и го нагласи на раменете ѝ. Издуваше се странно, все едно нямаше никакво тегло, но прилягаше добре. Тея никога не бе усещала толкова странен плат около себе си. Преливащ като сатен, хладен като месинг, лек като въздух и тежък като дълг. Но качулката ѝ се стори позната.
Кип се отдръпна и за пореден път примижа.
— Проклет да съм, но ти подхожда съвършено.
Погледна китката си и я потърка с пръсти. На кожата вече нямаше нищо.
— Кип, какво е това? — попита Тея малко уплашено.
— Дар на светлината. Прегръдката на нощта. Крилото на сянката. Подвижният мрак. Патерица, докато се научиш да ходиш. Да… бродиш в мъглата? Аз не… всичко ми се разбърка, а беше толкова ясно. — Стисна клепачи. — Не е за мен. Бродница в мъглата… Ех, да бях докопал оръжието!
— Не мога да го взема. Защо ми го даваш? Това е…
Тя млъкна. И двамата гледаха наметалото.
— Пак ли имам видения? — промърмори Кип.
Наметалото почервеня. С оттенъка на страстта или на срама. Тея знаеше, че това е червено. Не можеше да е зелено. Изобщо не го усещаше зелено.
По наметалото плъзна синьо, последвано от оранжево, розово, появи се виолетов оттенък. Всяка вълна започваше от яката и се разстилаше надолу. Сега пък пожълтя. Цветът на любопитството?
— Охо… — Кип поклати глава.
— Защо „охо“?
— Това е образецът за всички искрящи наметала. Най-доброто, разбира се. — Той си разтърка очите. — Предполагам, че можеш да му придадеш всеки цвят, който… О, не!
Взираше се в картите, пръснати по пода около тях. Забеляза, че е стъпил върху една, и отмести крака си предпазливо, сякаш тя можеше да го ухапе. Взе я като скъпоценност от злато и рубини, докосваше с пръсти само ръбовете.
— Оролам, моля те. Кажи ми, че не съм счупил… Що за адска гадост?!
Впереният му поглед подсказваше, че картата някак го е оскърбила. Наведе се да грабне друга.
— Не! — ахна и се ококори.
Събираше картите, поглеждаше ги втренчено. Какво правеше?
— Не, не, не… — мънкаше, докато ги въртеше в пръстите си. — Тея, такива ли бяха, когато ме намери тук?
— За кое питаш?
— За картите. Да не е влязъл някой да открадне истинските, преди да дойдеш?
— Кип, какви ги дрънкаш? Всички карти бяха полепнали по кожата ти. Стори ми се, че те тровят.
— Ох, не. Не, не. Сигурно съм задействал някой от нейните капани. Нищо чудно, че малко оставаше да ме убие. Не помня да съм се оплесквал по-зле…
Закри очите си с длан. Беше съкрушен.
— Кип, за какво говориш?!
Той се обърна към нея и вдигна една карта пред очите ѝ. Гърбът беше украсен с геометрични фигури и лакиран с луксин. Показа ѝ лицето на картата. Празно. И следващата беше празна. И третата.
— Унищожил съм делото на живота ѝ! Янус Бориг виждаше смисъла на целия си живот в сътворяването на тези карти и умря, за да ги опази, а аз…
Отдалечи се припряно на няколко крачки и повърна. Тея го доближи и докосна гърба му. Кип опираше длани на бедрата си. Тя току-що му бе спасила живота и не очакваше да последва точно това. Всъщност изобщо не очакваше той да се държи така. Оролам, нима преди малко си мислеше да го целуне?
— Толкова ли е зле? — попита го.
„Не, Тея, той повръща, защото му е весело.“
— Може би е още по-зле — отвърна Кип и си избърса устата. — Дядо ми е убеден, че знам къде са тези карти. Заплаши да ме убие, ако не му ги дам. А това?… Немислимо е да ми повярва.
— Какво… какво има в другата кутия?
Кип въздъхна.
— Любимата колода на дядо ми. Баща ми сигурно я е откраднал, за да го ядоса. Струват цяло състояние, разбира се. И колодата е единствена по рода си, значи не мога да ги продам, не мога да ги крия, нито мога да му ги върна, без той да се сети, че съм намерил и другите.
— Няма ли да е по-скоро убедителен жест на помирение?