„Ама че си идиот, Кип, защо ти скимна да нападнеш Андрос Гайл? Защо тъкмо него?“
И къде ли беше Кип сега? Щеше ли да се прибере някога?
Да се прибере ли? При Андрос Гайл и чакащата го бесилка?
Може и да беше жив, но на Тея не ѝ се вярваше да го види отново. Двамата бяха партньори само няколко месеца, но през това време се случи какво ли не. Те бяха изгнаници заедно, биха се заедно и в прекия, и в преносния смисъл. Заболя я душата.
Опипа мускалчето със зехтин, което още носеше на шията си. И щеше да го носи, докато не получи потвърждение от секретарите, че документите за освобождаването ѝ са заверени и няма връщане назад. След това щеше да го строши. Надяваше се да е скоро.
Ключът се завъртя лесно в бравата, Тея отвори и побърза да влезе.
— Здравей, гълъбче — прозвуча мъжки глас в тъмнината. — Обърни се.
Тея се вцепени за миг, после се обърна, без да пуска дръжката на вратата.
— Кой сте вие? И какво правите тук?
— Два… чудесни… въпроса.
Мъжът имаше луничава светла кожа и остатъци от оранжева коса, които бе вчесал в напразен опит да прикрие неравното си плешиво теме. Премяната му подобаваше на богат търговец, носеше и тънко черно наметало, в едната си ръка държеше петасос с кадифена периферия. Очите му приковаваха вниманието с кехлибарения си цвят. Не заради притегляне на жълт или оранжев луксин, просто си бяха такива. Усмивката му показа чисто бели зъби.
— Когато сме сред хора, ще ме наричаш „господин Шарп“.
Това ѝ подсказа очевиден въпрос.
— Но когато сме наса…
— Убиеца.
— Моля?
Страхът прониза Тея и тя се ядоса на себе си.
— Убиеца. Нещо като титла. Убиеца Шарп. Някога имах истинско име. Отказах се от него.
Това я подтикваше да зададе още натрапващи се въпроси. Да върви по дяволите.
— Какво правите тук? — попита рязко.
— Набирам нови хора.
— Не успяхте. Сега се махайте.
„Набира нови хора ли?“
Той не помръдна от мястото си.
— В пристанището направи добър избор, макар че ми затрудни живота. Схватливо момиче си, а? Видя парила, но реши да пренебрегнеш съобщенията? Натъкна се на враг с неизвестни за тебе способности, който искаше да се срещнете на избран от него терен… и предпочете да не се въвличаш в такъв сблъсък. Това беше… много благоразумно за твоите години. И ме кара да бъда още по-настойчив. Имам работа за тебе. Ако я свършиш, ще ти дам документите.
— Какви документи? — престори се тя на глупачка.
— Сериозно ли говориш? — недоволно попита той. — След като те похвалих за ума ти? Още си дете, а? Но си също и необработен скъпоценен камък. Ако изпълниш задачата си, ще ти дам твоите документи, кълна се в душата си и в надеждата си за просветление. Ако не го направиш, ще ги дам на Андрос Гайл, чиито поръчки се е случвало да изпълнявам. Само да му напомня коя си и каква си и животът ти ще стане доста тежък, не мислиш ли? Очакваш ли някой да види отново тези документи за освобождаване на роб, ако ги връча на висшия лукслорд Гайл?
На този въпрос можеше да има само един отговор.
— А защо да вярвам, че ще ги дадете на мен?
— За мен клетвите са свещени. Опиташ ли се обаче пак да попречиш на плановете ми, като отидеш при друг от властниците…
Тея го нападна с юмручен удар към гърлото.
И на мига се свлече безчувствена в ръцете му. Той я вдигна с лекота и я сложи на леглото на Кип с нежността на любовник. Тея не усещаше нищо. Тялото ѝ просто изчезна и отвори огромна дупка в сетивата ѝ. Надушваше чудатия мъж, нарекъл се Убиеца. Миришеше на портокалови кори, джинджифил и мента — ободряващо, дори привлекателно ухание. Мразеше го за това.
Усмивката му разкри най-белите, най-съвършените зъби, които бе виждала. Той нагласи ръцете и краката ѝ удобно. Опря два пръста в горната ѝ устна не като знак, че тя трябва да мълчи, а за да провери дишането ѝ. После се отдръпна. Изглеждаше доволен, когато попита:
— Можеш ли да говориш?
Тя отвори уста, но не владееше дишането си толкова, че да изкрещи, дори не можеше да шепне. Нещо не беше наред. Изобщо не беше наред. Объркването заплашваше да избуи в паника.
— Тялото е такава загадка, не си ли съгласна? Безброй неща трябва да се случват правилно миг подир миг, за да поддържат живота в това месо. — Той вдигна отпуснатата ѝ ръка и я остави да падне безжизнено. — Нека ти кажа най-интересната новина — колкото повече знаеш, толкова по-ясно проумяваш, че загадката е неизчерпаема. И най-мъдрите хирурзи в сатрапиите все още вярват, че кръвта е неподвижна в крайниците ни, че само се размърдва подобно на приливите и отливите, което може би дори зависи от положението на луната. Моите хора обаче знаят от векове, че кръвта се движи в цялото тяло и сърцето работи като помпа. Знаем, защото можем да наблюдаваме това. И все пак дори за нас, които виждаме ясно каквото сто поколения хирурзи още не са открили, има загадки. В края на краищата не ги превъзхождаме чак толкова. Различаваме се в степента на знанията, не във вида им. Знам, че ако имам късмет, притискане тук или кристалче там ще причини това или онова. Ти беше толкова бърза. Толкова бърза… Усещаш ли вече боцкане в ходилата? Мигни веднъж за „да“ и два пъти за „не“.