Кип се замисли, после врътна глава.
— Не знам защо баща ми е откраднал картите. Може да е имал някакъв план, свързан с тях. Когато се върне, не искам да научи, че съм го подвел два пъти.
— Кип, ти наистина ли вярваш, че ще се върне? — плахо попита Тея.
— Да! — почти викна Кип. — Да…
Присвиваше очи, потръпваше. Изглеждаше, че от потреса му се гади отново.
Тея отиде да угаси всички светлини освен успокояващото синьо.
— Благодаря.
— Кип, още си мой партньор. Не са ни отнели това. Засега. Хайде да разтребим тук.
Почнаха да събират картите и това беше приятно. Дружеско мълчание, докато просто вършеха нещо заедно. Но заради картите, наметалото и всичко останало, което не разбираше, Тея промълви, без да иска:
— Аз… аз те помислих за мъртъв.
Кип изглеждаше страшно уморен.
— А аз мисля, че… бях.
— Щеше да е най-лошото нещо, което ме е сполетявало.
Искаше ѝ се да каже: „Да те загубя щеше да е най-лошото нещо.“ Но не събра толкова смелост. Кип можеше да ръси каквото му щукне и все някак се отърваваше. А тя — не.
— Обещавам да умра кротко и възпитано — подхвърли той.
— Не съм казала, че…
— Пошегувах се.
— Така ли?
Той си пое дъх.
— Благодаря ти, Тея. Не бих искал друг да ме завари как съсипвам безценни творения.
Тя се засмя и по наметалото плъзнаха цветни вълни. Що за проклетия?
— Знаеш ли, много ми допада да си с това наметало — призна Кип. — По-лесно ми е да отгатна какво чувстваш.
Тея му се намръщи, но нямаше промяна в наметалото и той можеше да види, че тя се преструва. Затвори очи и се съсредоточи.
— Ето, учиш се — каза Кип. — Но май не мога да гледам дълго наметалото точно сега.
Пак се мръщеше и си разтриваше слепоочията. Тея наведе глава да погледне — наметалото беше скучно сиво и изглеждаше досущ като наметало на новобранка от Черната гвардия.
— Кип, това е страхотно!
Реагираше пряко на волята. Не ѝ се вярваше, че искрящите наметала променят обичайния си вид. Те имаха само едно предназначение. А това на раменете ѝ… беше несравнимо с тях.
Той измънка нещо, но преди Тея да го помоли да повтори, влезе Карис Белодъб.
Май не се радваше да ги види. Не хареса и съборения на пода чувал, нито разсипаните стърготини. Доближи ги наежено, погледна Тея и престана да ѝ обръща внимание.
— Кип, ти ли го направи?
Той кимна, беше пъхнал ръце в джобовете си — държеше колодите.
— Покажи ми ръцете си — настоя Карис.
Кип си измъкна ръцете, като внимаваше дланите да са обърнати към пода. Тея се загледа в наметалото. Оставаше си сиво, както тя искаше. Слава на Оролам.
— Разкървавени юмруци от тренировка. Сега ръцете ти не стават за нищо — ще минат дни, докато оздравеят, и ще пропускаш тренировки. Как мислиш, това добре ли за е тебе? — каза Карис.
— Да, уча се да продължавам схватката въпреки болката — отговори Кип. — И няма да пропусна никакви тренировки.
Тея се стресна от тона му, а Карис стисна устни. Още държеше единия юмрук на Кип и Тея се питаше дали Карис мисли колко бързо може да превърне това в ключ на китката или лакътя, за да му нарита наглия задник. Но тя завъртя леко ръката му да огледа лакътя. После се взря в рамото му и видя раната.
— Значи си открил изхвърлянето.
— Какво изхвърляне?
— Изстрелването на луксин е само един от начините да направиш ударите и ритниците си по-бързи.
— Изхвърляне?… Ти си знаела за това?
— Кип, защо мигаш така? Махмурлук ли те мъчи? Или светлинна болест?
— Нищо ми няма.
Карис въздъхна.
— Това е включено в обучението чак след последните обети. Цялата ви група ли го използва?
Нито Тея, нито Кип отговориха.
— Ох, то какво ли да очаквам от вас — промърмори Карис. — Много подходящ начин да разкъсате халото за има-няма две години. И е толкова труден за овладяване похват, че повечето черногвардейци си служат с него не по-често от веднъж в годината.
— Грешка — възрази Кип. — Ти би ли искала да стреляме с мускети само веднъж в годината, защото ги използваме толкова рядко в истинските сражения? Липсата на опит означава…
Най-после забеляза изражението ѝ и си затвори устата.
— Значи чувалът хем се е откъснал от веригите, хем се е разпорил? — натърти Карис.
Тея си знаеше, че трудно биха обяснили това. Щом чувалът се е откъснал, значи е поел цялата огромна сила на удара. А ако се е разпорил при разхлабения шев, как е паднал?
— Аз съм Гайл — отвърна Кип със същия враждебен тон.
Въпреки невероятната грубост хрумването беше блестящо. „Аз съм Гайл“ можеше да подсказва, че нормалното не важи за него, тоест че все се случва нещо необикновено. Или пък изтъкваше, че като Гайл си позволява хитрини и измами, а на когото не му харесва, да върви в ада.