Макар Бялата да седеше на стола с колела, Карис не я бе виждала толкова бодра от години.
— Оставете ни сами — нареди Бялата.
Секретарите ѝ и черногвардейците излязоха тутакси — стоманеният звън на гласа ѝ не допускаше възражения. И когато в стаята останаха само те двете, Бялата се вторачи изпитателно в Карис, която понечи да каже нещо, но старицата вдигна пръст. Продължаваше да я гледа. А после каза:
— Виж какво изобретение. Един новобранец в Черната гвардия — Бен-хадад, го направи за мен. Отначало се заблудих, че дори не разбира на какво се е натъкнал случайно, но вече си мисля, че всичко му е ясно.
Опря длан в страничната облегалка, тъничка нишка син луксин се плъзна по сухата като пергамент кожа… и столът се завъртя, после излезе иззад бюрото, сякаш бутан от невидим за останалите дух.
— Що за адска?… Моля да ми простите, господарке. Никога не съм виждала подобно нещо. Как?…
— Зъбни колела и макари, както ми обясни той. Всичко е направено с луксин. Прозрял е как трябва да действа — наситил е с отворен луксин два от ремъците. Така ми каза. Щом е отворен, мога да боравя с него само чрез волята си. Но тъй като е в ремъците, не се изпарява. Ако бях по-млада, вече да съм разглобила стола, за да науча точно как е нагласено. Не може да е толкова просто, колкото го представя той, но ако е прав дори приблизително…
— Всички сме склонни да си представяме нашето време като последствие от случилото се преди нас, и това е вярно — продължи тя. — Въобразяваме си обаче, че нашето време е връхната точка, а не само поредното бисерче в наниза. Това изобретение може да преобрази хиляда различни вещи или само една-две, зависи колко е усъвършенствано, на какви разстояния и колко дълго може да действа този принцип, а и в кои части от спектъра. Може би умирам тъкмо преди да настъпят най-интересните години в цялата ни история. Може да пропусна на косъм същинска революция. От една страна, е непоносимо, от друга — дава надежда за бъдещето. Не знам кое чувство надделява у мен.
— Не говорете така, вие ще живеете вечно — каза Карис.
— Ще умра преди Слънцеднев — отвърна Бялата.
Железни обръчи се стегнаха около гърдите на Карис.
— Сигурно говорите за Слънцеднев догодина…
— Изразих се недвусмислено, струва ми се — натърти Бялата. — И нито дума повече за това. Бях дарена с дълъг живот и с увереност точно кога ще си отида от този свят. Да предъвкваме неоспоримото е прахосване на малкото време, което ми остава.
Карис се отказа от поне десетината възражения, които напираха към устата ѝ. Призна си, че всъщност иска да убеди не само Бялата, но и себе си. Но важното беше, че искаше да отложи по-лошото в разговора. Да стоиш пред онази, която има най-голямо право да те съди, и да чакаш присъдата не е особено приятно.
— Слънцето скоро ще залезе — каза Бялата. — Избутай този стол до твоя балкон, моля те. Сигурно бих успяла да стигна дотам със собствената си воля, но се уморявам лесно.
Минаха по коридора и влязоха в покоите на Гавин. Излязоха на балкона. Черногвардейците настояха да са поне в стаята, ако не навън с тях — заради скорошните преживелици с покушенията.
Карис взе дебело наметало за себе си и одеяла за Бялата.
— Хвани ръката ми, мила — помоли Бялата.
Гледаха заедно залеза. Слънцето се спусна към морето в сияние от розово, оранжево и всеки оттенък на червеното, остави след себе си озарени облаци като обещание, че ще се върне. Пред красотата на светилото, морето и облаците, с пръсти, хванати от нетрепващата крехка ръка, която я бе закриляла и напътствала, както собствената ѝ майка не бе могла, Карис усети сълзите си за този толкова лесно раним свят. И за себе си.
— Погледни града и ми кажи какво виждаш — нареди Бялата.
Слънцето беше на хоризонта и градът се обгръщаше в меки сенки, които сякаш се надигаха от земята. Лъскавите куполи във всевъзможни шарки, от какви ли не сплави и с най-различни форми, просветваха ярко над белосаните стени, Хилядата звезди искряха и насочваха лъчите си накъде ли не в своите квартали. В тази светлина седемте кули на Хромария бяха омайваща гледка, протегнали се като копнеж към небето.
— Виждам най-прекрасния град на света. Виждам съкровище, което си струва да браним.
— Хилядата звезди са малко чудати, не мислиш ли?
Карис сви рамене. Те бяха истинско чудо, нямаше как да не са странни. А Бялата продължи:
— Такива огромни разходи за тези кули, само за да имат притеглящите по няколко допълнителни минути сутрин и вечер. Не е ли прекалено според тебе?