Разбира се, кулите имаха и друго предназначение — церемониално, празнично, дори практично, но Бялата знаеше много добре всичко това. Опитваше се да подскаже нещо. Карис се взря питащо в нея, но старицата изви глава от града към морето, в което се потапяше дискът на светилото.
— Ще ми разкажете ли за втория път, когато видяхте зеления проблясък? — помоли Карис.
— Вторият ли?! Кога съм ти разказвала за първия? — учуди се Бялата, без да откъсва поглед от хоризонта.
Но слънцето вече се бе скрило. В този ден нямаше да дочакат зелената светлина.
— Гавин ми разказа. Били сте на пиршество и от вълнение сте подскочили над стола така, че сте счупили носа на бъдещия си съпруг, който тъкмо се навел над масата да вземе чаша вино.
Старицата се усмихна, без да откъсва поглед от морето.
— Знаеш ли, той хъркаше след това. Носът му не зарасна добре. Не биваше да се оплаквам, но бях млада и му досаждах за хъркането. — Усмивката ѝ леко посърна от този отдавнашен грях, но пак грейна. — Толкова ми липсва. Казваше ми, че трябва да се омъжа отново, след като си отиде от света. Не искаше да съм самотна. Аз обаче не намерих мъж, който да го замести в живота ми. И ти знаеш, че да бъдеш единствена по рода си понякога е голямо затруднение. Може би изключителните мъже се задоволяват да живеят с жени, които не са им равни, но ние — изключителните жени… Поначало не е лесно да намерим равни на себе си, а и да ги намерим, оказва се, че повечето са женени мухльовци.
— Значи сме жертви на собствения си изтънчен вкус? — подхвърли Карис.
— Ако може да се каже, че Гавин Гайл подхожда на нечий изтънчен вкус… Поне няма спор, че е изключителен.
Карис не можеше да говори за Гавин. Не искаше да се потапя в кладенеца от тъга, която бавно кипваше до ярост — как бе посмял да я изостави тук, за да се изправи сама срещу всичко? И угризенията, които следваха гнева. Къде ли беше той? Какви страдания понасяше? Защото тя знаеше, че Гавин няма да остане далеч от нея, ако може да се върне.
Или поне се надяваше, че знае…
— Погледни сега — каза Бялата и я сепна.
Като надигащ се прилив сенките бяха погълнали стените на Големи Яспис и продължаваха все нагоре, докато светилото потъваше над извивката на земята. Накрая бяха осветени само най-високите постройки и Хилядата звезди. После само Хилядата звезди — внасяха ослепителна дневна светлина във вечерта.
Много време бе минало от последния път, когато Карис се бе взирала толкова внимателно в града.
— Карис, ние — притеглящите, сме Хилядата звезди. Използват ни за стотина различни цели, но в сърцата си имаме само една — да носим светлина в мрака. Да, всяко поставено на кула огледало е скъпоценност, създадено е с майсторство и магия, но в края на краищата е издигнато там не заради неговата изключителност, а защото само когато е нависоко, може да служи и да носи светлина там, където се е сгъстил мрак. Издигнати сме да служим.
Погледаха още малко светлината, отразена от огледалата навсякъде из Големи Яспис, и старицата каза:
— Втория път видях зелен проблясък — аз си го наричам „намигането на Оролам“ — в един от най-тежките дни, откакто съм Бялата. Бях на един балкон в тази кула, но по-ниско, и размишлявах над видяното, което ме изпълваше с ужас. Казвах си, че ако сгреша в избора си, светът отново ще затъне във войната, която уж беше свършила наскоро. И си напомнях, че ако не направя нищо, може да ни сполети още по-отчайваща участ.
— След войната ли? — озадачи се Карис. — И какво видяхте?
Тогава вече беше избягала от Хромария, но впоследствие никой не ѝ каза, че е имало някаква сериозна заплаха. Винаги имаше дребни неуредици, разбира се. Може би изтребването на пиратите и остатъците от бунтовниците, разпределянето на останалите без господари земи и плячката бяха криели много по-лоши опасности, отколкото си бе представяла. А затрудненията ѝ бяха изглеждали незначителни само защото бе имало кой да се справи вещо с тях. Освен решението на проблема с Тирея, което — макар и напълно безнравствено — бе направило тази страна безпомощна за почти две десетилетия.
— Случи се в деня, когато Гавин се върна от Разцепената скала — обясни Бялата.
Карис затаи дъх, пулсът кънтеше в ушите ѝ.
— Защото още беше упоен и не можеше да се опомни ли? — Излъга чрез въпроса си с такава лекота, че и лейди Фелия Гайл щеше да се гордее с нея.
— Не — отрече Бялата, но добави: — А може би тъкмо заради това.
И млъкна. Карис чакаше — не искаше да я обиди, като запълни мълчанието със свои думи.