— Видях нещо — подхвана отново старицата, — което ме втрещи и в паниката си за малко не постъпих прибързано, защото у мен напираше желанието да действам. И тогава… зърнах намигването на Оролам. Приех го като послание, че той е с мен. Той знаеше. Властта е всяко действие, което има последствия. Но истинската власт е действието, чиито последствия си искала. Истинската власт е невъзможна, ако не я насочва мъдростта. Аз имах властта да убия. Оролам обаче имаше други замисли. Това е историята с второто намигване.
Карис се мъчеше да проумее смисъла на думите, сякаш бяха изречени на чужд език. Бялата е видяла Гавин… и какво?
И е разгадала измамата.
Ей така? Само за миг? Карис беше влюбена в него. Беше се любила с него. Всяка частичка от душата ѝ на младини беше пламнала от тази любов… но не бе могла да се досети толкова години, а Бялата е разкрила всичко?!
Вбеси се. И се почувства толкова глупава, че загуби дар слово.
Но след малко отсъди, че все едно сравнява ябълки и портокали. Бялата беше видяла Дазен упоен, съвсем скоро след като е убил брат си. Карис почти не го срещаше и не говореше с него, преди да избяга, за да скрие бременността си. Върна се година по-късно и Дазен бе имал време да свикне с ролята на Гавин. Отношенията им започнаха наново, когато всички го смятаха за Гавин. Дрехите, говорът и изразите, косата, позите — всичко се бе променило.
Трябваше да мисли за друго — Бялата беше знаела. И не беше издала Дазен.
— Каква е ценността на човешката душа? — промълви старицата. — Каква е цената на изкуплението ѝ? Отговорът променя ли се, ако човекът е начело на цяла държава? Ами ако може да повлияе на самия ход на историята? Каква цена е прекалено висока? От каква справедливост и възмездие да се откажеш, за да съхраниш надеждата? — Затвори очи и въздъхна. Устните ѝ помръднаха неохотно в усмивка и тя отвори очи. — А той се оказа страховито способен в ролята на Призма. Кой да знае…
И Карис въздъхна. Чак сега усети колко дълго не е смеела да диша. Просто не можеше да повярва в това, което чуваше.
— Как опазихте тайната толкова дълго?
— Карис, Бялата винаги научава тайни. Фактът, че този пост налага използването на шпиони и коварство, не ме освобождава от моралния дълг да решавам по съвест как да използвам наученото.
— Знаехте и за… мен, нали? Откога?
— Знаех за твоя син от самото начало. И други жени, които познавах, се бяха отказали от свои деца. Това им тежеше във всеки миг. През годините те изпращах няколко пъти със задачи, за чието изпълнение имаше нужда от много време. И ако поискаше, би могла да протакаш, за да го потърсиш, без никой да заподозре. Ти не се възползва от шансовете нито веднъж.
Карис промълви неловко:
— Аз… боях се да не отведа при него шпиони, които ме следят. Боях се от това, което можех да направя. От това, в което той се е превърнал. И от това, което мисли за мен.
— Мракът не ти е помогнал много. Ако съдя по чутото днес. Андрос Гайл също е знаел за сина ти от години. Бъди мъдра като змия, дете.
Но Карис не можеше да укроти мислите си за своя син. Зимун. Допреди малко дори не знаеше името му. Твърде много ѝ се бе събрало и не се доверяваше на способността си да остане спокойна пред Бялата. Вирна брадичка и загърби откритата рана. Засега.
— Как ми се иска да… да имам вашата увереност, че Оролам ме напътства. Как ми се иска да получа от него знак, какъвто е пратил на вас.
Бялата прихна.
— Да, два зелени проблясъка за петдесет години. Каква е вероятността да се случи и без негова намеса? Пресметнах, че ако бях гледала всеки залез, дори е по-голяма. Карис, видяното зависи не само от света, а и от самите нас. Лещата е не по-малко важна от светлината, минаваща през нея. Нима се заблуждаваш, че не съм подлагала на съмнение тези две случки поне хиляда пъти? А и Оролам говори различно на всяко от чедата си. Аз повярвах, че зеленият проблясък е знак, само защото баба ми винаги го наричаше „намигването на Оролам“. Ако ти го беше видяла, сигурно щеше да го сметнеш за любопитно природно явление. Оролам може би говори с тебе чрез нещо по-обикновено — светите писания или думите на вярващите в него. Това приемливо ли е за тебе?
— Разбира се.
— Тогава чуй словата му, които са неговият дар за тебе. Слушаш ли ме?
— Слушам. Оролам току-що ли ви ги каза, или през цялото време ме подготвяхте за тях?
— Оролам ми е казвал тези слова за тебе хилядократно. От петнайсет години винаги се сещам за тебе, когато ги чета, но мое задължение беше да знам, без да говоря. Част от цената, която плащам за собствените си грехове. Дори онези, на които всичко е опростено, са длъжни да се покаят.