Грехове ли? Какви грехове можеше да е извършила Бялата? Смяташе ли, че мълчанието ѝ за Гавин е грях? Не можеше да бъде.
— Какви са словата? — попита Карис.
— Върховният повелител ще ти се отплати за годините, опустошени от скакалци.
Скакалци не бяха налитали към Седемте сатрапии още от времето преди Луцидоний, но в детството на Карис един луксиат ѝ разказваше предания, които се запечатаха в паметта ѝ сякаш сама бе преживяла бедствието. Смяташе се, че е било предизвикано от неравновесие в излишъка и на зелено, и на синьо. Връхлетели в облак с неспирен далечен тътен като от гръмотевици. Простирали се от хоризонт до хоризонт и буквално покрили земята със сянка. Описвали ги по-страшни от милион вражески колесници, а ясновидецът Джо’ел казвал, че сякаш настъпвали в боен ред.
Дори в раздираната от вражди древност притеглящи от всеки цвят се струпвали срещу тази напаст. Сини се опитвали да притеглят куполи, за да покрият нивите. Оранжеви се мъчели да повлияят на ятата и да ги отклонят към чужди страни. Червени и подчервени изпълвали небето с огън. И досущ като хвърлени в океана свещи притеглящите гаснели един по един — измрели хиляди.
Където минели скакалците, поглъщали всичко. Не оставало и едно зелено стръкче. Унищожавали не само посевите, а и цели гори. Лишените от листата си дървета просто оставали да изсъхнат след пълчищата им. Хора полудявали, крещели и устите им се пълнели със скакалци. Други обезумявали по-късно, когато гладът започнал своята мрачна жътва. След армиите от насекоми вече нямало нищо зелено и растящо. Нищо освен деца с хлътнали бузи, огромни очи и подути коремчета, клатушкащи се на крачета като съчки, докато не падали от немощ. Свивали се на топка и вече дори не пъдели кацащите по очите им мухи. И умирали.
Това беше животът на Карис след войната. Гавин се върна при нея, ожениха се, но не можеше да не мисли за тези шестнайсет години като за погубена, изядена, опустошена младост. Безсилната ярост тлееше в негаснеща жарава, макар че Карис дори не подозираше за още живия ѝ огън.
Това беше нейното проточено самоубийство. Това беше притеглянето на толкова червено, че да умре, преди да остарее — не съвсем нарочно, но и не съвсем неволно.
Понесе думите на Бялата като юмрук в корема. Те съдраха от нея десетина слоя зле прилягаща броня и я облякоха в топла чиста роба.
— Карис, ти ще си най-опасен противник, когато си без меч и без ризница — благо ѝ каза Бялата. — Такава е силата на словото.
Вдървено изправена, Карис не можеше да шавне. „Ще ти се отплатя за годините, опустошени от скакалци.“ Обещание, събрало всичките ѝ мечти, и то от самия Оролам. Стори ѝ се, че някой освободи нежно душата ѝ от тялото, разтръска я лекичко, за да се посипят от нея мръсотията, саждите, омразата и гневът, после я върна в плътта. Всичко си беше същото, но гледаше с други очи, изцеляваше се. Още не смееше да продума.
Мина време, докато каже:
— Ти ми беше по-добра майка от тази, която ме роди. Ти направи повече за мен. Благодаря ти.
Коленичи и целуна ръка на Бялата, която я погали по бузата и я потупа, за да стане.
— Сега трябва да те оставя, скъпа. Ще се моля за тебе, Карис, ще се моля и Оролам да ти дари твоя зелен проблясък, когато настъпи мигът.
— Не искам да ме оставяш — каза Карис. — Никога.
Бялата се усмихна печално.
— Благодаря ти, дете. Ще направиш ли нещо за мен?
— Всичко!
— Бъди добра с Марисия. Тя направи толкова много в непосилни обстоятелства, които не можеш и да си представиш.
Да поиска Бялата това от нея, колкото ще да е права, означаваше отново да бръкне в нажежената сърцевина, където досега гореше яростта. Какво беше червенокосата красавица, ако не символ на всичко загубено от Карис през тези шестнайсет години? Тя — робинята, имаше всичко, което Карис с нейното богатство и положение в обществото не можеше да има. Не просто един мъж, защото влечението му не може да се търгува, все едно продаваш крава на пазара. А цел, място, което ѝ приляга съвършено. „Черногвардейка“ беше наметалото, в което Карис се обгръщаше, защото усъвършенства достатъчно нужните умения и никой не посмя да ѝ се опълчи. Но не принадлежеше към Черната гвардия като командир Железни. За него не беше задължение, а същност. Затова тя все получаваше самостоятелни задачи като момичето за поръчки на Бялата, като партньорка на Гавин в лова на цветни бесове, като пратеник при този или онзи. Винаги се различаваше от останалите, но не по оттенъка на кожата или по потеклото си. Нейните съратници в Черната гвардия я приеха, както семейството се отнася към накуцващата сестра — обичаха я още по-силно, защото не се вписваше напълно в общността.