Марисия винаги имаше своето място. Подчинените ѝ роби оставаха невидими, защото служеха безупречно. И самата тя служеше безупречно дори по начини, за които Карис научаваше тепърва. Разбира се, с дългогодишната стайна робиня на Гавин Гайл се отнасяха както с никой друг роб в Седемте сатрапии. Дори Гринуди нямаше привилегиите на Марисия. Младият и буен Гавин, доскоро воювал, се бе погрижил за това още навремето.
Младият лорд Мореродни бе дал воля на ръцете си и когато Марисия го отблъсна, ѝ насини очите с юмруците си.
Гавин му смаза лицето с луксин и поби главата му над церемониалната порта на Хромария. За малко. Бялата заповяда да свалят главата само след няколко часа.
Оскърблението беше толкова тежко, че родът на лорда се закле да отмъсти. Но чрез тайнствени интриги, които повечето черногвардейци приписваха на Червения, Мореродни скоро останаха без съюзници. Накрая родът се сближи с пирати, които нападаха кораби на Гайл и приближените им.
Всички бяха обесени, земите им бяха отнети и раздадени на приятели на Червения, сред които някак се наместиха и някои от бившите съюзници на Мореродни.
Гавин никога не показа, че съжалява за стореното. Той беше непреклонен и това го правеше както надежден приятел, така и страшен враг. Отидеше ли при някого да му предложи избор между двата си образа, хората си припомняха подобни истории за него.
— Знам, че ѝ завиждаш — каза Бялата. — Истина е обаче, че тя ти завижда повече.
— Тя на мен? Но тя е робиня.
Робите не би трябвало да си позволяват такава дързост…
— Това не ѝ пречи да е жена.
— Колко жалко.
Бялата скръсти ръце в скута си, самото ѝ мълчание беше укор. Когато огорчената Карис срещна погледа ѝ, старицата каза:
— Изборът да се откажеш от враждебността не е лек, но е прост — или покой, или отрова. И не отлагай избора за време, когато ще си готова да го направиш. Никога няма да си готова.
Карис въздъхна и влезе в стаята си. Бялата я последва на стола.
— Джил ще ти даде пакет. Това е твоето наследство. Моля те да не го отваряш, докато не чуеш, че съм издъхнала.
Карис само преглътна. Отвори вратата и взе от Джил пакета — беше вързан с червена панделка. Изглеждаше, че вътре има само малко листове. Не беше внушително наследство, но Бялата ценеше над всичко осведомеността. Как да разбере какво е написано на тези листове? Впрочем…
— Какво да правя с шпионите? Отделих толкова време за…
— Обясних ти в тези документи. Може би няма да си напълно удовлетворена, но толкова можах да направя. Моля те, не позволявай тези листове да попаднат във вражески ръце.
— И трябва да ги изгоря, щом запомня всичко наизуст, с което е най-добре да се заема незабавно. Да, знам си урока.
Усмихнаха се една на друга.
— Щом говорихме за толкова трудни неща, да добавя още едно — каза Бялата. — Моля те да простиш и на мен след време.
— За какво?
— За хилядите случаи, когато не направих достатъчно за тебе, както е с всяка майка. Знай, че си обичана, Карис. И запомни: дори малката жена, застанала до ярка светлина, има дълга сянка.
— Малка жена ли? Вие сте великан — отвърна Карис през сълзи.
Бялата се усмихна и чак когато излезе в коридора със своите черногвардейци, Карис осъзна, че е говорила не за себе си, а за нея.
78.
Минаваха дни. Седмици.
Носеха на Гавин храна и разредено с вода вино, но пазачите никога не му продумваха. Не отговаряха на въпроси. Отбягваха погледа му. Но когато Гавин случайно надзърна в очите на един от тях, откри най-лошото — съжаление.
Те го смятаха за луд. Без призматичните му очи никой не вярваше, че е Призмата. Без притегляне, без атрибути на властта, без придружаващи го черногвардейци неговата палава надменност на господар се превръщаше в перченето на безумец.
Нима през всички тези години на могъщество бе изтъкал само това тънко було? Нима човек не е нищо повече от магията си?
Един ден вратата се отвори и влезе нукабата, заобиколена от своите тафок амагез. Накуцваше леко. Спря пред решетката и отпрати с жест телохранителите си. Те запристъпваха нерешително от крак на крак, защото помнеха какво се бе случило предишния път. Тя стисна зъби и те излязоха.
— Може би ще се зарадваш да научиш, че стигнахме до споразумение — каза нукабата.
— Кои стигнахте до споразумение?
— Аз и Ейрени. И баща ти. Ще те продадем на него. След като си понесеш заслуженото.