Беше загубил вярата си, но смяташе за свой дълг да опази религията за онези, които вярваха искрено. Защо да ги лишава от нея, щом им носи щастие? Защо да я унищожава, щом има нищожен шанс вярата им да е истина?
— Не си искал ли? — Нукабата поклати глава. — Дори не е нужно да проверя със зародишния кристал, за да знам, че лъжеш самия себе си. Трябва да се заема с подготовката. И помни — цсссссс.
Разсмя се и излезе.
Гавин се тръшна на пода. Очите му. Милостиви Оролам, очите му! Шибаните очи го предаваха през целия му живот.
През войната мъже и жени, сатрапи и роби вярваха в него заради призматичните му очи. Знаеше, че е така. Неговите невъзможни очи. Брат му бе видял тяхното призматично великолепие в самото начало. И това разкъса душата му. Карис беше само камъчето, което обърна каруцата. Един поглед стигаше очите му да докажат пред света, че каквото не може да се случи според Хромария, вече се е случило. Две Призми в едно поколение. И ако някому се налагаше да избира между двамата братя, как да не избере стоящия пред него, защото заплахата беше твърде близо, нали?
„Гавин Гайл, в тебе нямаше нищо освен твоята магия.“
Помнеше първите разговори с брат си за магията. Като по-голям Гавин знаеше всичко. Или разсъждаваше толкова убедително, че Дазен винаги изпитваше страхопочитание към него. Боготвореше Гавин.
Дори и сега.
Питаше се доколко ролята му на Призма е била отражение на обаятелното, престорено съвършенство, което неговият брат олицетворяваше в детството му. Гавин беше дъбът, около който Дазен се уви като бръшлян. Паразитът израсна нависоко и радваше окото, но изсмукваше бавно живота от онова, в което се бе впил. Защо да се чуди, че Гавин преливаше от момчешка омраза към натрапника в живота си.
Дори след войната Дазен продължаваше да расте около огромното пространство, заемано от Гавин преди това. Плъзгаше собствените си листа по прострелите се нашироко клони и се наричаше дъб. Наричаше това живот, а беше смърт. Отнемаше светлината и живота, предназначени за друг.
Сега Гавин беше мъртъв, дъбът бе изгнил — и какво се случи с бръшляна? Нямаше сила да се задържи.
„Не жалих за него. Забих два куршума в лицето му и не жалих за него.
Как ли мирише онази тъмница? Оставих трупа да се разлага там. Не ми стигна почтеност да го обвия с погребален покров. Не исках да си изцапам ръцете с кръв.
Не съм искал да има кръв по тях, как пък не!
Все се случва нещо неотложно, което изисква вниманието ми. Все едно мога да намеря забрава в суетене, пътуване, войни.“
Замисли се за всички цветни бесове, които бе избил през годините. Бялата беше права. Изобщо не беше необходимо да залага живота си, докато ги издирва. Глупаво е Призмата да рискува, за да се разправя с бесове. Те бяха само бивши хора, бягащи уплашено, почти винаги сами насред някоя пустош, защото никой не искаше да приюти смъртно опасен безумец. Пращаш следотърсачи подире му, научаваш кога спи и половин дузина бойци застрелват с мускети спящия.
Гавин обаче упорстваше, преследваше ги лично, изправяше се срещу тях, убиваше ги будни. Даваше им фалшиво опрощение. По-скоро се опитваше да пречисти себе си, не тях. Оплескан с кръв до ушите, той търсеше още кръв, с която да се измие.
Понякога още не му се вярваше, че Бялата го оставяше да ловува бесове. Но тя си мислеше, че той ще посегне на живота си, ако не се разтушава с тези пътешествия. Може и да беше по-мъдра, отколкото си бе представял.
Прозорчето във вратата на подземието се отвори.
— Цсссссс.
Женски смях.
Гавин потръпна. Гледаше прозорчето, мърлявата килия, осакатената си ръка, мръсната брада, дългата мазна коса и усещаше как не му стига въздух. Болки пробягваха по цялото му тяло.
Мисъл, която бе прогонвал успешно поне стотина пъти, сега надвисна над него и го заплю: „Няма да се измъкнеш от това. Няма изход.“
Да се представя за Гавин Гайл не беше обикновено предрешване — все едно бе навлякъл нова кожа. Беше виждал одрани хора — негови шпиони, заловени от армията на брат му. Още чуваше писъците им и сега се почувства един от тях, кожата на Гавин съдрана от тялото му.
Щеше да загуби очите си. Ами майната им на очите.
„Ще получиш ясен отговор от Оролам — беше му казал пророкът. — Продължаваш ли с лъжите, ще те порази слепота.“
Но той вече беше сляп. Можеха ли да му направят друго, освен да покажат на целия свят каквото той знаеше? От месеци беше куха черупка. Просто човек, а преди почти се бе изравнил с бог. Онзи нож, онзи проклет нож му открадна силата. И нямаше да си я върне.
Огледа килията. Почти успяваше да си внуши, че вижда кафява мръсотия, кафяво дърво, сребрист метал. Всичко си оставаше сиво. Все по-тъмни оттенъци, потъващи в черното. В слепотата.