И едното, и другото отнемаше време. Флотът на Хромария обаче беше разгромен…
Цветния принц се нуждаеше от време, затова го използваше да всява раздори между враговете си. Нукабата беше достатъчно завеяна да се надява, че ако изкопчи безгранична власт над Пария, ще използва времето си по-добре от Цветния принц, който можеше да черпи от богатствата на пет сатрапии.
Само че сигурно щяха да минат години на гражданска война, докато тя наложи властта си над Пария. А когато победеше… тоест ако победеше, Пария щеше да е най-отслабена тъкмо когато Цветния принц започнеше да бере плодовете от усилията си в другите сатрапии.
Парийците бяха храбри и умели бойци, но не и толкова непобедими, че да се опълчат срещу пет сатрапии. Но докато завладяваше останалите, Цветния принц нямаше да се опасява, че срещу него ще се сражават парийска армия и парийски флот.
„Толкова лесно се залъгваме — каквото е добро за мен, добро е за всички.“
Ако Гавин беше промахос, щеше да спре настъплението на Цветния принц преди Слънцеднев.
Дори би могъл да го спре и без да е промахос. Като изпрати черногвардейците да потърсят по някои от реките в Аташ удобни места за корабостроителници. Плъзгуните бяха променили всичко в мореплаването, а Гавин беше един от най-прозорливите в осъзнаването какво носят бързите промени. Черногвардейците биха открили онези корабостроителници, стига да ги има, само за няколко седмици. А с толкова дървесина, струпана на едно място, стигаше и един-единствен способен червен притеглящ. Щяха да унищожат флота на Цветния принц преди да е омърсил морето.
„Ако аз бях на власт, всичко щеше да се подреди по-добре.“ Любимият девиз на всеки тиран.
— На какво се хилиш? — ядоса се нукабата.
— Имам здравето си, семейството си, ръка и половина, две зорки очи, защо да не се радвам?
— Скоро ще променим това — изръмжа тя.
— Точно затова го казах на шега…
Лицето ѝ се разкриви и изведнъж много му олекна, че този път Харуру не си носи пистолет. Тя не понасяше снизходителност.
„Мозъкът ми се рови в очевидното, може би за да не мисли за предстоящото.“
— Макар че ще седя толкова близо до тебе, че да чувам съскането и пукането на очите ти, да се наслаждавам на писъците ти, как ми се иска да бъда и на кораба, който ще те откара у дома. Да гледам как трепериш и се гърчиш от всяко докосване, от всеки глас, как се чудиш кой ли от тях е твоят убиец и се питаш можеш ли да избегнеш смъртта, която е пред очите ти… само в преносния смисъл. Докато те бръснат, няма да знаеш дали същото острие по-късно ще ти пререже гърлото. Какви ли жестоки кошмари ще те мъчат, преди да умреш?
— Добре де, играеш похвално злата тържествуваща коварна кучка, ламтяща да е кралица. Но преиграваш и това е скучно. Ще го правим или няма да го правим? Няма къде да избягам, докато съм в килия.
— Такива събития е задължително да се случват по пладне. И аз няма да ти оставя никакъв шанс за бягство. Исках да го направим утре, на Слънцеднев, но рутгарците имат други възгледи за приличието.
— Да, колко жалко, че според тях проливането на кръв осквернява празника.
— Да, жалко — потвърди тя безизразно. — Затова ще го направим днес.
Взираше се в него през дългите минути, за да вкуси тъмата, която той опитваше да прикрие, но тя напираше в гърдите му като поклащащ се бял пашкул с паячета на черна вдовица, за да се пръсне накрая в пъплещ взрив. Опитваше да не допусне ужаса до лицето си, да спре страха, който уж вече не можеше да изпита. Грешеше и безнадеждността преля в тъмна вълна над съпротивата му, над престорената смелост и покри лицето му.
Харуру видя това и се усмихна.
Накрая някой потропа на вратата.
— Ваше преосвещенство, време е.
79.
Малко след като Кип успя да се скрие в стаята си с натежала глава и откъслечни видения, някой затропа припряно на вратата. Тея.
— Върви си — помоли той с глас на сприхаво дете и стана неприятен дори на себе си.
— Трошач, имаш нужда от помощта ми.
Но щом тя каза „Трошач“, той чу отново „Диакоптес“, двата езика се сблъскаха и оплетоха в главата му. Диакоптес — Разделящия. Чу жена да прошепва името до ухото му, споделяше тайна. Чу старец да го вие в далечината. Чу тълпа да го скандира и накрая то се сля с „Тро-шач, Тро-шач!“.
— Трошач, отвори — настоя Тея и той се върна в собственото си „аз“, облегнат на рамката, провесил глава, заслушан в разтуптяното си сърце.
Отвори вратата и Тея нахълта.