— Време е да решиш какво ще правиш. Дядо ти ще научи всеки миг, че брат ти е пристигнал. Ако вече не е научил. Ще повика Зимун, после ще повика и тебе. Права ли съм?
— Предполагам.
— И какво ще се случи?
— Последния път опитахме да се убием взаимно, а Зимун не е от хората, които прощават и забравят.
Но когато изрече името на Зимун, то отекна в главата му. Зимун Танцьора. Пред очите му се мярна гора, лъчи светлина пронизваха мъгла, надигаща се над ливада. Добре познат му мъж, проснат пред него. В несвяст? Не, мъртъв. Кип не се съмняваше в това. И…
Видението изчезна, пометено от размътила погледа му болка.
— Трошач! Не се отплесвай! Който се помайва…
— … губи — довърши пословицата Кип.
— И така, имаш избор. Чакаш дядо ти да те повика и пак играеш по свирката му или бягаш.
— Да бягам ли? — възкликна той.
Бели и черни петна още се побутваха дружески пред очите му.
— Качваш се на кораб и отплаваш. Накъдето ще да е.
— Дори не знам къде да платя за…
— Аз знам.
— Или колко да платя…
— Двеста данара. Скътал си пет пъти повече.
Тея посочи скритите монети.
— И ти ли знаеш?
— Какъвто ще да си, Трошач, хич не си потаен.
Трошач. И пак сякаш някой удари гонг до ухото му. Но това не отвлече вниманието му напълно. Тея обикновено не му говореше така. Тя се отдръпваше от него. А Кип дори не знаеше с какво е заслужил това.
— Сърдиш се, защото ти казах за протеклия нос ли?
— Кип! Нямаме време!
Но по наметалото ѝ плъзна червено, докато тя не забеляза и то мигновено се върна към скучната си сивота.
Кип сложи зелените очила на носа си и опита да притегли достатъчно луксин, за да побутне парите си от гредата, но трудно сдържа гаденето.
— Тея, дали не би могла да притеглиш, за да бутнеш… А, да, ти притегляш само парил. Извинявай.
— Вдигни ме — отсече тя.
Толкова отдавна тренираха заедно, че Кип я послуша по навик.
Намислихме аз да я избутам до перваза, тя да легне там и да протегне ръка, за да се хвана. Аз съм много по-тежък. Винаги го правим така.
Но пожарът е твърде силен. Почти бездимен, но бушува. Червените запращат луксин в къщата. Престарават се, но ние ги накарахме да се уплашат, че имат насреща си двойка Искрящи наметала.
Подхвърлям Гебалин нагоре, краят на наметалото ѝ се подпалва.
Тея подскочи, сграбчи пръчките монети, Кип я хвана ловко и я спусна на пода. Замаян от видението с огъня, задържа ръцете си на кръста ѝ малко по-дълго.
— Кип!
Тупна го по китката с монетите.
— Из… извинявай.
Щеше да се засрами много повече, ако болката не го мъчеше толкова.
— Името на капитана е Бен Двата топа. Няма да му дадеш нито данар повече от двеста, разбра ли? Той вече се съгласи. Отивам на Синия кей в източната част на пристанището. Размърдай се! Сигурно вече сме…
Прекъсна ги груб удар по вратата.
— Кип, аз съм дядо ти. Отвори. Спешно е.
Господаря. Ръцете оцветени в червено от предателството. Перото изписва редове — пишеше на Цветния принц. Стана бяс и не знаеше как да се отърве, затова намисли да се „присъедини“ към Цветния принц. После щеше да предаде и него. Но ако отидеше при Цветния принц, щеше да спечели време, а тъкмо от това скъпоценно време се нуждаеше Господаря сега.
Кип примижа. Главата му щеше да се пръсне.
Тея проклинаше безмълвно, после прошепна:
— Не отваряй!
Отначало не можеше да мисли. После можеше да мисли само за картите в джобовете си. А Тея вече пристъпваше към бюрото му. Кип ѝ подаде кутиите, тя ги пъхна под някакви дрехи и затвори чекмеджето безшумно.
— Помайвах се — промърмори Кип. — А уж не го правя.
Да му се не види! Отвори вратата. Андрос Гайл влезе, без да чака покана. Погледна Тея, може би изненадан, че я заварва тук.
— Хъм, много приятно се закръгляш. — Погледът му се плъзгаше по нея от главата до петите. — Вече съжалявам, че Кип те спечели на карти от мен. — Усмивчицата му не преливаше от чар. — Ако желаеш да ме навестиш в покоите ми… доброволно, моля те, намини да се видим.
Тея едва не отскочи от стареца. Кип знаеше каквото тя не разбираше — Андрос изобщо не говореше сериозно. Не изпитваше влечение към толкова млади жени. Щом беше равнодушен към Тизис, нямаше как да обърне внимание на Тея. Просто прибягваше до поредната низост, за да изцапа поне малко присъщата ѝ почтеност. Искаше да я смути. И успя.
— Върви си, калийн — заповяда Андрос и се обърна към Кип.
— Аз съм свободна…
— Върви си! — прекъсна я той.