Андрос го гледаше недоверчиво.
— Значи или Гавин е унищожил картите съзнателно или неволно, или някой друг ги е намерил и е направил същото съзнателно или неволно. Къде ги намери?
— Пъхнати в голям чувал, в тренировъчната зала на Гавин.
Андрос се замисли.
— Значи е почти невероятно някой друг да ги е сложил там… освен ако Железни не е подхванал своя игра. Разбира се, той би могъл да хлътне по-лесно в капан, скрит в картите. Не… Гавин е бил. Така е научил за…
Очите на Андрос светнаха и Кип разбра, че е захапал кукичката. Обяснението пасваше на някакво негово подозрение и той дори щеше да издаде неволно някаква тайна, докато умуваше на глас.
Слабостта на паяка — че вижда във всяка провиснала нишка част от паяжина.
— Момче, назови всяка карта, която можеш да си спомниш. Току-виж успея да се досетя за нещо дори от имената или значението на включените в колодата мъже и жени.
— Видях ги само за малко — каза Кип. — И то преди половин година. — Оролам да се смили над него, дори само изброяването на картите можеше да го влуди. — Добре де, добре. Помня някои.
Седна и затвори очи, за да внуши, че рови в паметта си, но беше заради очакването да му прилошее отново.
— Искрящо наметало.
Всичко в главата му се размъти и той вече вървеше след съвършения задник на Ния по кей някъде в пристанището. Отиваха да убият Янус Бориг. Преглътна.
— И имаше някакъв надпис. „Ако е Светлоцеп…“ Запомних го, защото дотогава не бях чувал за цепещи светлината. Страхувах се да попитам луксиат или магистър…
— Твоите тълкувания не са ми нужни. Имената! — пришпори го Андрос.
— Зимун Танцьора.
И вече стоеше на палубата на голям шлеп, вторачен в гърба на Гавин Гайл, опитваше се да изглежда колкото се може по-дребен и безобиден. Опипваше скрития под туниката нож и чакаше сгоден случай.
— Зимун? — обади се като ехо дядо му. — Помниш ли тази карта? Как изглеждаше?
— Нали не са ти нужни моите тъл… — Погледът на Андрос го накара да си затвори устата. — Не помня какво правеше, но беше Зимун. Невъзможно е да го сбъркам.
— Проклет да си, че си дал картите на Гавин, а не на мен! — изръмжа дядо му.
— По онова време ти се опита да ме убиеш.
— Следващата! Малката Маларгос ще дойде всеки момент, а тогава аз не бива да съм тук. Побързай.
Все едно решаваш да пъхнеш ръката си в огъня. Кип се питаше колко хитроумен е всъщност. Трябваше да ги изброи по-припряно, за да не се досети дядо му, че ги подбира, но и да са достатъчно, че привидно да сподели всичко запомнено, но не твърде много, че дядо му да се чуди как е запомнил толкова карти набързо. А ако не смесеше убедително очаквани и изненадващи карти, Андрос щеше да се досети за измамата. Неизбежно. Кип беше принуден да постигне всичко това с непоносими болки в главата и подскачащи пред мисления му взор видения от всяко назовано име. Адове…
— Нов зелен бяс. Зараждащ се бяс. Кремъклия. Убиец на морски демон — заизрежда той. „Тази последната… Онзи проклет пират. Топчията!“ — Искрящо наметало. Ъ-ъ… Извинявай. Вече я казах. Ъ-ъ… Дий Дий Падащ лист. Юсем Диви. Ахейяд Ярководни. Самила Сайех. — Кип щеше да повърне. Накрая щеше да забрави кой е. — Огледална броня. Падналия пророк. — В последната частица от секундата се спря да не изреди Черния луксин и Господаря. — Плъзгун. Кондор. Вив Сивокожи. Колача от Агбалу. Мускета. Изгорения вероотстъпник. И… да, Ангарска змия.
Андрос изглеждаше толкова вглъбен в себе си, че несъмнено запомняше всяко име. Всяко. От първия път. Този дъртак беше непоносим. Накрая отвори уста.
— Поне си наследил отчасти паметливостта на Гайл, ако не друго. Добре. Видя ли Орея Пулор или някой от синовете ми?
— Орея ли?
— Бялата! — сопна му се Андрос, загубил търпение.
— Не, не. Търсех баща си, но така и не го видях.
— Значи някои карти са непокътнати. Някой ги крие. Може би.
Кип го досмеша незнайно от какво. Андрос вярваше непоклатимо в своите разсъждения. Ако смяташе някого за важен, не се съмняваше, че има посветена на този човек карта. Отъждествяваше своята преценка със съда на историята. Ама че надут пуяк.
— Последен въпрос — натърти дядо му. — Видя ли карта на Светлоносеца?
Лицето на Янус Бориг беше неестествено бяло, сияеше в отразената светлина. „Не вярвам да си ми прибрал четките — каза тя. — Защото… знам вече кой е Светлоносеца.“ И умря.
— На картата… бях аз — промълви Кип.
По-бързо отколкото повечето хора биха осъзнали тежък удар, на лицето на Андрос се смениха потрес, обида и ярост.
— Лъжеш! — викна той и вените на шията му изпъкнаха.
Пристъпи напред, като че ли се канеше да го зашлеви.
— Лъжа, разбира се — потвърди Кип.
Тонът му подсказа други думи: „Слабоумнико, исках да видя как се гърчиш.“
И долови как високомерието му удари по камертона на яростта, която тутакси изстина, щом Андрос проумя, че го разиграват. Кип обаче имаше още какво да му каже.
— Очевидно е, че и ти лъжеш. Ти пробута измишльотината, че аз може да съм Светлоносеца. За да ме мъчиш с нея. Аз знам, че в това няма нищо вярно. Знам и как въртиш интригите си, зловредно старче.
— Наистина ли си си втълпил, че можеш да ме надхитриш? Мен? А аз, Кип, знам какво сте намислили ти и баща ти. Досетих се още откакто се разчу новият ти прякор — Трошача. Добре измислено, за да осигури положението, което имаш. Още по-добре измислено е, че ти го лепнаха други. И направо чудесно, че се възползвахте от навика на черногвардейците да измислят прозвища, за да пробутате най-мъглявия превод на онова име, срещу който луксиатите няма да възразят, но след време много хора си казват: „Всичко е ясно!“ Но и добре измислената хитрина не минава при мен, момко.
— Не те разбирам — каза Кип.
Само че излъга и усещаше как кръвта се оттича от лицето му, вече не само му се гадеше и го болеше главата, а започна да му прималява. Нямаше да проумее вчера или преди два часа. Но сега… Разделящият, раздиращият, разцепващият, разбиващият, унищожаващият. Трошача беше най-сухият и неточен превод на името Диакоптес.
— А, тъй ли било — тържествуващо възкликна Андрос, щом разгада лъжата по изражението на Кип. Отново се почувства господар на положението. — Не се съмнявам, че Гавин ти е пробутал този замисъл, а ти се прояви похвално, като продължи играта и в негово отсъствие — за всеки случай, в очакване той да се върне. След време ще си поговорим по-надълго за това мошеничество. В момента е важен само твоят избор. Възложих ти задача и обещах награда, ако я изпълниш. Ти се провали. Повярвай ми — истинско чудо е, че ще те пощадя. Утре призори брат ти ще бъде назован като избраник за поста на Призмата. До средата на зимата ще стане Призма. С нищо не можеш да попречиш или да го изместиш. Не се съмнявам, че хлапетата от твоята група ще го пазят с огромно удоволствие от заплахи… като тебе.
— Изборът е прост. Ако решиш да бъдеш мой шпионин и да се ожениш за онова момиче, тоест да оцелееш, ела при мен да се разберем, преди да тръгнеш. Избери каквото ти харесва, но ако утре още си тук, ще умреш преди залез. — Андрос килна глава, сякаш бе чул нещо. — Застоях се прекалено. Решавай мъдро, Диакоптес, иначе тази нощ ще е последната не само за мечтите ти.
На излизане тупна с длан по плочката за светлина и стаята потъна в мрак.