— Лъжеш! — викна той и вените на шията му изпъкнаха.
Пристъпи напред, като че ли се канеше да го зашлеви.
— Лъжа, разбира се — потвърди Кип.
Тонът му подсказа други думи: „Слабоумнико, исках да видя как се гърчиш.“
И долови как високомерието му удари по камертона на яростта, която тутакси изстина, щом Андрос проумя, че го разиграват. Кип обаче имаше още какво да му каже.
— Очевидно е, че и ти лъжеш. Ти пробута измишльотината, че аз може да съм Светлоносеца. За да ме мъчиш с нея. Аз знам, че в това няма нищо вярно. Знам и как въртиш интригите си, зловредно старче.
— Наистина ли си си втълпил, че можеш да ме надхитриш? Мен? А аз, Кип, знам какво сте намислили ти и баща ти. Досетих се още откакто се разчу новият ти прякор — Трошача. Добре измислено, за да осигури положението, което имаш. Още по-добре измислено е, че ти го лепнаха други. И направо чудесно, че се възползвахте от навика на черногвардейците да измислят прозвища, за да пробутате най-мъглявия превод на онова име, срещу който луксиатите няма да възразят, но след време много хора си казват: „Всичко е ясно!“ Но и добре измислената хитрина не минава при мен, момко.
— Не те разбирам — каза Кип.
Само че излъга и усещаше как кръвта се оттича от лицето му, вече не само му се гадеше и го болеше главата, а започна да му прималява. Нямаше да проумее вчера или преди два часа. Но сега… Разделящият, раздиращият, разцепващият, разбиващият, унищожаващият. Трошача беше най-сухият и неточен превод на името Диакоптес.
— А, тъй ли било — тържествуващо възкликна Андрос, щом разгада лъжата по изражението на Кип. Отново се почувства господар на положението. — Не се съмнявам, че Гавин ти е пробутал този замисъл, а ти се прояви похвално, като продължи играта и в негово отсъствие — за всеки случай, в очакване той да се върне. След време ще си поговорим по-надълго за това мошеничество. В момента е важен само твоят избор. Възложих ти задача и обещах награда, ако я изпълниш. Ти се провали. Повярвай ми — истинско чудо е, че ще те пощадя. Утре призори брат ти ще бъде назован като избраник за поста на Призмата. До средата на зимата ще стане Призма. С нищо не можеш да попречиш или да го изместиш. Не се съмнявам, че хлапетата от твоята група ще го пазят с огромно удоволствие от заплахи… като тебе.
— Изборът е прост. Ако решиш да бъдеш мой шпионин и да се ожениш за онова момиче, тоест да оцелееш, ела при мен да се разберем, преди да тръгнеш. Избери каквото ти харесва, но ако утре още си тук, ще умреш преди залез. — Андрос килна глава, сякаш бе чул нещо. — Застоях се прекалено. Решавай мъдро, Диакоптес, иначе тази нощ ще е последната не само за мечтите ти.
На излизане тупна с длан по плочката за светлина и стаята потъна в мрак.
80.
— Майко! — викам. — Майко!
Джарей ме спира още преди входа. Тя е все вкисната и чак запълва рамките на вратите с туловището си, но иначе е изненадващо пъргава.
— Обувките, млади господарю, обувките!
Настъпвам ги поред и измъквам краката си, без да се замисля.
— Къде е тя, Джейджей?
— В градината, Дазен, но тя е…
Аз вече тичам. Робите още подреждат новия ни дом на Големи Яспис, чистят прах, тупат и разстилат килими, перат чаршафи и разместват мебели. Двама млади мъже с туники без ръкави, по ръцете им са изпъкнали жилави мускули, носят диван в коридора. Засилвам се.
Те не ме виждат навреме и очите им се изцъклят, защото чакат да налетя с все сила. Напрягат се целите.
Мятам се на колене в последния миг и се плъзгам под тежкия диван. И изскачам зад него с крясък на победител.
— За малко да ми докараш разрив на сърцето, тъпа… млади господарю! — изревава единият след мен.
О, да! Щом ми кресна, вече знам, че няма да ме издаде на баща ми, защото и аз ще го изпортя.
Нататък в коридора има оставено легло. Скачам, плъзгам се по него, но се омотавам в прашното покривало, падам от другата страна и си удрям коляното. Завличам покривалото на поне двайсетина стъпки, докато опитвам да го смъкна от себе си. Зарязвам го в коридора и понасям нататък целия му прахоляк. Изкуцуквам в градината с вик:
— Майко!
— Тук съм, Дазен. Ела да се запознаеш с…
Но аз вече тичам и скачам в прегръдката ѝ. Тя се разсмива, завърта ме веднъж около себе си и ме пуска да стъпя.
— Дазен, вече си твърде тежък, за да… Какво е това? Мръсен си!
Оставил съм цял сев прах по хубавата ѝ синя рокля.
— Извинявай, мамо!
Знам, че не ми се сърди истински. Тя въздъхва.
— Това е дреболия. Дазен, искам да се запознаеш с моята гостенка и скъпа приятелка — лейди Янус Бориг.