Лейди Бориг седи на стол от ковано желязо. Стара е. Коса със сиви и червени кичури, стегната в кок отзад под шапката, дълъг нос, ярки очи. Пуши дълга лула от морска пяна, украсена с рубини. Избледнелите лунички по ръцете и червеното в косата показват, че е родом от Кървавата гора. А Гавин ме учи на всички старовремски дворцови ритуали в различните сатрапии.
— Майко…
— Дазен, поздрави гостенката.
— Майко, моля те, дай ми шала си.
Заемам поза, каквато подхождала на млад лорд според моя наставник. Вземам шала от ръцете на майка ми. Намятам го на раменете си, нагласям го правилно и се покланям като благородник от Кървавата гора. Човек има нужда от наметало, за да се поклони така.
— Лейди Бориг, дано корените ви растат надълбоко, дано кръглите небеса ви носят слънчеви лъчи и сянка в съвършено съчетание. Дано се множат стадата ви, дано синовете ви са като колчан, пълен със стрели, дано незначителните хорица се боят от вас и дано тигровите вълци излизат на лов само за ваши врагове.
Пфу, последното едва не го пропуснах…
Лейди Янус Бориг се взира безмълвно в мен.
— Опасявам се, че е паметлив като баща си — казва майка ми.
— И чаровен като майка си. Помня добре как ти покоряваше сърцата на възрастните, когато беше на неговите години.
— Глезя го — признава майка ми. — Знам, че не бива.
— Но продължаваш, защото…
Лейди Янус Бориг посочва с лулата нанякъде. За баща ми ли намеква? Не разбирам думите ѝ.
— Именно.
— Моля те, отдели време за сина си — казва лейди Янус Бориг. — Нашият разговор може да почака. Представи си, че не съм тук.
Гледам ту нея, ту майка си. Всичко е наопаки. Възрастните никога не чакат децата да говорят първи. Изобщо не си представям баща ми да каже такова нещо дори на Гавин. Но тя май е съвсем сериозна.
— Излязохте с магистър Кирос ли? — подхваща майка ми.
— След уроците играхме около Големия фонтан и си побъбрих с други момчета. Казаха ми, че техните наставници им обясняват за видове луксин, за които магистър Кирос не иска да говори с мен. Казаха, че е така, защото не ми стигал ум. Било само за напреднали. Попитах го, а той дори не ми отговори. Вярно е, нали?
Лицето на майка ми помръква и целият свят притъмнява.
— Я да се досетя… пак си слушал приказките на момчетата Белодъб, нали? Знаеш, че търсят как да те жилнат, след като брат ти насини окото на Тавос миналата седмица.
— Знам, майко, не отидох при тях нарочно…
Олеле.
— А, значи все пак Гавин го е ударил. Миналата седмица ти ми каза, че дори не знаеш какво се е случило.
За кой ли път изплюх камъчето. И аз щях да си го отнеса от Гавин заради това.
— Мамо, ти ме изигра!
— Синко, ти ме излъга.
Да се измъкна от това, докато е време…
— Толкова са много, че където и да ме заведат наставниците, все срещам някой от тях.
— Да, сине. Струва си да запомниш това.
— Какво да запомня?
— Те са повече от нас.
Сумтя и отмятам глава като баща си.
— Не ме е страх от нищо. Аз съм Гайл.
Майка ми се засмива, макар че не иска. Закрива устата си с длан и потиска смеха, но очите ѝ отново са весели и знам, че не ми е ядосана.
— Малкото ми момче расте бързо, а? — Поглежда лейди Янус Бориг. — Виждаш ли?
— Виждам, да.
По гласа ѝ познавам, че не е доволна.
— Пораснах ли толкова, че да уча за видовете луксин? — питам обнадеждено.
Иначе шансът ще ми се изплъзне. Майка ми се мръщи и аз се старая с всички сили да съм симпатичен и безобиден. Тя въздиша.
— Няма да казваш на баща си, нали?
— Обещавам!
Но тя се двоуми и извива глава.
— Лейди Бориг? Имам причини да мисля, че твоите знания надхвърлят моите.
— Така си е.
Върхът на показалеца на лейди Бориг изведнъж светва като нажежен и тя го пъха в чашката на лулата. Притегля подчервено. Засмуква дима и накрая се обвива в цял облак.
— Колко искаш да му кажа? Впрочем колко искаш да научиш и ти? Това ще ти навлече кошмари.
— Нали нямаш намерение да му говориш за чер…
— Точно това е намерението ми — прекъсва я лейди Янус Бориг. — Фелия, синът ти не само изпреварва годините си. Той е плашещо схватлив, хубав, обаятелен и ужасно разглезен. С други думи, има всички необходими заложби да израсне в истинско чудовище.
Майка ми мига стъписано. Никой не смее да ѝ говори така.
— И все пак имам някои съмнения… — Лейди Бориг дръпва силно от лулата и не само задържа дима в устата си, а го вдишва. Майка ми не продумва и разбирам колко уважава тази страшна стара дама. — Познах ли, че по-големият му брат го ступва понякога?