— Ту са неразделни приятели, ту са свирепи врагове.
— Случвало ли се е някога да победиш в сбиване с Гавин? — пита ме старицата.
Аз въртя глава и се мръщя.
— Мислиш си, че не те харесвам — казва лейди Янус Бориг. — И си твърде далеч от истината. — Взира се в майка ми. — Най-добре позволи на момчетата Белодъб да го набият здравата няколко пъти.
— Какво?!
— Имаш хитростта, за да се погрижиш някой от по-малките да бъде насъскан, за да не му счупи нещо. Но може би счупеният нос, който ще поразвали хубостта на Дазен, ще му е от голяма полза. А ако научи, че не е непобедим, това ще е от голяма полза за света.
Майка ми пита съвсем тихо:
— Това… от дарбата си ли го научи?
— Я стига. Не изричам пророчество. Просто съм по-мъдра от тебе, момиче.
Майка ми приема упрека мълчаливо. Изведнъж ми се привижда, че е много млада.
— Ще му кажа за черния луксин, но или самата истина, или нищо. Според мен така ще е най-добре за него. Но ти ще си тази, която ще се примирява с писъците от тежки сънища през нощта.
— Ако той смята, че е готов — отвръща майка ми и очите ѝ пламват.
— Каза, че не те е страх от нищо. — Лейди Янус Бориг ме поглежда. — И сега ли не се страхуваш?
Щракане.
Изведнъж Кип се озова в непрогледен мрак. И се опомни. Къде се намираше? И кога?
Притегли подчервено и разшири зениците си. Собствената му стая. А щракането?
Доближи вратата, отвори я, надникна. Андрос Гайл тепърва се скриваше зад ъгъла в коридора.
Това пък що за чудо от деветте ада беше?
Преживяването на спомена в картата се бе случило почти мигновено. Кип бе чул щракването на бравата.
И съмненията му изчезнаха — не бе казал истината на Тея. Вярно, беше оплескал всичко, но не защото задейства капан, оставен от Янус Бориг в картите. А защото не заличи картите. Пое ги в себе си. Всичките… И го налегна внезапната, неоспорима, изсмукваща силите увереност, че те ще го тласнат към безумие.
81.
Тея само се престори, че бяга. Щом Андрос Гайл я изгони, за да говори с Кип, тя подмина припряно застаналите на пост пред вратата черногвардейци, свърна в коридора и повика асансьора, но не влезе.
Вдигна качулката на наметалото си. Огледа се наляво и надясно, не видя никого и пожела да стане невидима.
И нищо не се случи.
Опипа яката и намери нашийника — тънка метална лента, свързана с плата на много места. Стегна го около шията си. Цялата потръпна от отвращение.
Никой на Ясписите не слагаше нашийници на робите си. Смяташе се за нелепост. Побоищата и другите наказания за непокорство се извършваха зад стените на дома, не пред очите на хората. Никой господар не искаше да се излага публично, като наказва роба си. Разбира се, робите знаеха много добре, че ако се репчат навън, удовлетворението ще е съвсем кратко, защото само ще си изпросят двойно по-сурово наказание.
Други градове и други хора не се държаха толкова цивилизовано… или не виждаха полза в такова лицемерие. Тея не за пръв път имаше нашийник, но за пръв път го носеше по своя воля. Усещането беше трудно поносимо.
„Хайде, Тея, имаш работа. И малко време. Може да излезе всеки миг. Ти още не си проумяла как да използваш тази проклетия.“
Избута настрани мускалчето със зехтина. Пръстите ѝ държаха хлабаво закопчалката на нашийника. Не мърдаше. Дишаше дълбоко, почти до виене на свят, и внимаваше да не стиска твърде силно гадната закопчалка.
„Вериги… Досега правех всичко възможно да се отърва от веригите.“
Някаква част от ума ѝ възразяваше. Врели-некипели за разликата между робството и наметалото, което ѝ дава нови сили. Това не потискаше погнусата, извираща от самата ѝ плът.
„Тези вериги си ги избирам сама.“
Стегна нашийника още по-плътно и напрегна волята си. От нашийника се подадоха шипчета и се забиха от двете страни на шията ѝ. Заболя я така, че тя се преви и щеше да изпищи.
Но дъхът ѝ спря от друго. Почувства го. В наметалото имаше присъствие. Не беше цялостна личност. Ако хирурзите бяха прави в догадките си и хората мислеха с мозъците си, можеше да се каже, че наметалото съдържаше всички части на мозък, които разцепват светлината и правят магия, но само сянка на собствена воля. За направата на това наметало някоя бе дала живота си… или някой друг ѝ го бе отнел. Наметалото знаеше как да разцепва светлината по начини, които Тея тепърва започна да напипва, когато се прокрадна в покоите на Бялата.
През целия си живот се бореше за всяка крачка напред. Можеше да пее, но други робини запомняха вярно всяка мелодия, щом я чуят дори веднъж. Можеше да се бие, но виждаше други черногвардейци да редуват хвърляния, удари и ритници толкова плавно и ловко, сякаш схватката беше език и те изричаха сложни убедителни доводи. Собственият ѝ боен стил беше рязък и бърз, но твърде прост, без никаква изтънченост. Стигаше ѝ умът да разбере, че Круксър или Винсен ще се наредят сред най-добрите бойци, уменията им нарастваха с огромни скокове. Никога нямаше да постигне това. Не можеше да стане по-бърза. Обсегът на ръцете и краката ѝ беше опасно малък. Сред хора като Големия Лео, Кип и Железни не можеше да се смята за силна. Точността ѝ щеше да се подобрява, също и знанията къде и кога да удари. Но щеше да си остане посредствена сред блестящите, всяка частица от способностите ѝ извоювана с най-тежък труд.