Не се отличаваше и в учението. Бен-хадад четеше трудно, но находчивостта му нямаше предели, взираше се в механизмите от предавки, макари и тежести, откриваше свойствата на всеки луксин и измисляше нови машини като на игра. Кип запомняше всичко и беше изумително прозорлив. Ако учението можеше да се сравни с краснопис, те двамата пишеха прекрасно и изпъстряха ръкописите си с рисунки за собствено забавление. Тея пък стискаше перото с юмрук.
От досега с волята, даваща живот на това наметало, Тея се увери за миг в две неща. Първо, че разцепването на светлината с майсторството на древните бродници в мъглата е по-тежко за постигане от всяко друго магическо или обикновено умение на света. Все едно да жонглира, да тича и да пее едновременно. С превръзка на очите. Второ, по-важното беше, че го разбираше по усет.
От натрупания с наметалото опит щеше да научи повече, отколкото от всеки наставник.
И вече откриваше с какво това наметало превъзхожда останалите. Никое от наметалата, дори нейното, не разцепваше светлината отвъд видимия спектър. Истинската бродница в мъглата използваше искрящото наметало да я прикрива във видимата светлина, а самата тя се криеше чрез мъгла от парил в другите две части от спектъра.
Обяснението стана очевидно — наричали са ги бродници в мъглата не защото са били невидими или са били достъпни за погледа като в мъгла, а защото са вървели в собствен облак от парил. Винаги.
Наметалото щеше да я научи как да прави това.
Дори без да очаква, Тея откри и в какво е ненадмината, и предназначението си. Струваше ѝ се, че е напълно възможно никой друг на света да не разбира докрай онова, което бе прозряла. И за пръв път в живота си не се чувстваше посредствена. Щеше да се разплаче, но чу как вратата зад ъгъла се отвори и Андрос Гайл изръмжа нещо на черногвардейците.
Притеглянето на тънка нишка парил стигаше, за да задейства наметалото. Тея намести качулката на главата си и посегна да стегне вървите. Нямаше върви. Тя опипваше за каквито и да било закопчалки, но щом събра ръбовете на качулката, те се долепиха плътно, сякаш в тях имаше магнити. Много по-бързо от другите искрящи наметала. Но и с това наметало нямаше как да прикрие напълно очите си, без да се заслепи — няма светлина, няма и зрение. Може би в някои случаи беше по-добре да ги закрива, но знаеше, че ще се плаши. Засега щеше да разчита на кратки погледи с крайчеца на окото или прокрадване ниско, където враговете не очакват да зърнат очи.
Дребничката ѝ фигура помагаше, то се знае, но трябваше да внимава, за да не стане самонадеяна.
И веднага се сблъска с първото затруднение. Андрос и телохранителите му идваха към нея. Колко силно беше доверието ѝ в наметалото?
Дишаше бавно и дълбоко, когато тримата я доближиха и застанаха встрани, озърташе се припряно към тях и се извръщаше. Подминаха я.
Настръхна от главата до петите. Беше невидима!
Докато чакаха асансьора, Андрос каза на черногвардейците:
— Отивам в дома си. Повикайте отделение от Бялата гвардия да ни придружи.
Разбира се, те се засегнаха. Разбира се, не казаха нищо, понесоха обидата като професионални войници. Но за Тея беше странно, че не помнеше Андрос Гайл да се е отбивал скоро в дома си на Големи Яспис. Защо отиваше там точно сега?
В деня когато неговият изгубен внук е стъпил на кея? От думите на Самит бе останала с впечатлението, че момчето е обявявало кое е едва ли не пред всеки срещнат. Не ѝ се вярваше, че Андрос Гайл ще тръгне към дома си, ако внук му идва в Хромария. Андрос Гайл беше винаги в центъра на събитията… или правеше необходимото този център да се премести при него.
Значи се беше погрижил момчето да бъде отведено в дома му, за да се срещнат без нежелани свидетели.