— Магданоз — каза Убиеца. — Дъвчи магданоз и дъхът ти няма да е толкова гаден. — Облиза пръста си. — Помириши сега.
Пръстът пак беше под носа ѝ. Миришеше на слюнка. Уф… Защо го послуша?
— Много по-добре, не мислиш ли? — попита господин Шарп.
Тея мълчеше. Усещаше стомаха си на топка и не знаеше може ли да владее гласа си. Изведнъж повярва, че той нарочно я е изкушавал да го ухапе. Какво би направил, ако му беше дала такъв повод? Кошмар, от който нямаше как да се събуди…
Той се изправи.
— Умна. И млада. Ще бъдеш страховита, Адрастея. Ако оцелееш. Ако не бъдеш предадена на собственик, решен да сломи този дух по най-лошия начин, по който една млада жена може да бъде смазана. Знам, че се мислиш за много корава и нищо не може да те пречупи. Това е утешителна лъжа и не те съветвам да научиш това на свой гръб. Повярвай ми, никой не е толкова корав. Но аз, Адрастея, не искам от тебе да живееш в страх. Просто ти предлагам да използваш ума си, който вече прояви. Помисли не само какво ще сполети самата тебе, ако ме издадеш на някого. Опитай се да предвидиш какво ще се случи на командир Железни, ако реши да те защити. Вероятно всичко би завършило добре за вас, ако се канех да дам документите на обикновен робовладелец. Но да изправиш командир Железни срещу Андрос Гайл?… Според тебе кой ще надделее в такъв сблъсък? Железни е добър човек и няма да се спре, докато не бъде съсипан заради тебе.
Тея жадуваше да го убие. Как смееше да заплашва Железни?
— Или би могла да отидеш при Карис, да речем?
На Тея изобщо не ѝ бе хрумнало това, но щом го чу от него, дори не се съмняваше, че би го направила. Карис знаеше всичко за трудностите, с които се сблъскват жените в Черната гвардия, и също беше добър човек. Посърна тутакси, защото господин Шарп предвиждаше постъпките ѝ. Знаеше всичко за нея и беше немислимо проницателен. Разбира се, той се бе подготвил за срещата.
Зад този факт се мяркаше някаква важна мисъл, но Тея не успяваше да се вкопчи в нея заради страха.
— И какво ще я сполети?
— Може би нищо. Висшият лукслорд Гайл бездруго я мрази. Разбира се, сега тя е съпруга… или вдовица на Гавин и двамата са от едно семейство. Досещам се, че Бялата ще притиска Карис да се помири със стареца. И Карис едва ли ще гори от желание да се обремени с още един проблем, който води към пряк сблъсък с един от най-отмъстителните мъже в Седемте сатрапии. Всъщност колко добре те познава тя? Или да допуснем, че реши да те защити и не само пропилее шанса да се помири с него, ами той победи. Законът е на негова страна и той наистина ще победи. Какво би направил после с тебе напук на Карис?
Тея си облиза устните.
— А защо и той да не иска помирение? Може да се откаже от мен, за да прояви добра воля.
— Добра воля ли? — засмя се той, сякаш чу шега. — Признавам, че на Андрос Гайл воля не му липсва, но никак не е добра.
Прищевките на големците съсипват живота на онези, които се бъхтят в подножието. Винаги рискуваш, ако привлечеш вниманието им. Тея беше обречена.
— И все пак си права — продължи господин Шарп. — Логично е да смяташ, че има и такава възможност. Но според мен трябва да прецениш доколко е вероятна. А дотогава те съветвам да не си вириш главата. Скоро ще научиш заповедите ни. Една проста задача и си свободна. Извинявай, ще го кажа по-точно — една проста задача и една среща след това, защото и моите господари искат шанс да ти направят предложение за работа. — Той тръгна към вратата. — Обмисли внимателно какво може да ти струват прибързаните решения. Имаш чудесни заложби, Адрастея…
Измъкна се навън и затвори вратата. Последното, което Тея видя, беше знакът отзад на наметалото — бухал, безшумният в полета си нощен ловец с разперени криле и протегнати нокти, почти невидим заради черното везмо на черния плат.
Тея скочи, метна се към вратата и в движение измъкна кинжал от канията, закачена на стената. Протегна ръка да отвори… и замря.
Миговете се изнизваха. „Отвори вратата, Тея. Подгони го и забий този нож в гърба му!“
Заключи вратата и се тръшна на леглото. Мускалчето със зехтин тежеше като котва, която я теглеше надолу. Отново робиня, след като свободата беше толкова близо. По-лошо от смъртта. Пъхна се под завивките и се сви на топка. Но не заплака.
Очите ѝ сълзяха, но тя не плачеше. Проклятие…
11.
Гребеше. Болката стана или поносима, или толкова привична, че не привличаше вниманието му задълго.
Десет дни след като Топчията пръсна ябълка в устата му с куршум от мускет, тъпанджиите заудряха в странен забързан ритъм след заповед, която робите не можеха да чуят. Гавин погледна другите двама на своето весло. Не очакваше нищо от мъжа до себе си — Оролам. Наричаха го така, защото беше Номер седем, обаче Гавин постепенно проумя, че ангарските роби влагат в прякорите си черен хумор. Седми излъчваше благост, но почти никога не продумваше, а и когато отвореше уста, рядко казваше нещо полезно. Да му лепнат прозвището Оролам тъкмо заради тези особености беше толкова нагло богохулство, че Върховният луксиат и глава на култа към Оролам на земята се смя поне десетина минути, когато най-после схвана шегата.