— Върховният господар ви нарежда да отидете в казармата отзад и да чакате заповеди.
— Отзад ли? — обади се Асиф. — Но оттам не можем да видим дори кой влиза през портата, камо ли кой е в къщата.
— Мъжете от Бялата гвардия ще пазят портата. Вие ще останете отзад, докато не бъдете повикани. Иначе ще ви отпратим.
— Ами защо не ни отпратите, щом не позволявате да си вършим работата — сопна се Есел. — По-добре да си почивам вкъщи, отколкото да…
— Прогонена си от Черната гвардия — прекъсна я Гринуди. — Такава е волята на промахоса.
Злорада усмивка набръчка съсухреното му лице. Имаше защо хората да го мразят.
В първия миг черногвардейците не повярваха на ушите си, но тъкмо когато започваха да мърморят и да проклинат тихо, Тея долови сгодния случай, пъхна се зад гърба на Гринуди и влезе в къщата.
И чак когато се озова в убежището на Андрос Гайл, чуваше гласа му и стъпките на домашните роби, осъзна колко ужасяваща за останалите е новата ѝ сила. Вярно, Убиеца Шарп я плашеше от самото начало и си имаше какви ли не причини за това. Но сега самата тя бе проникнала в дома на най-богатия, най-могъщия човек в Седемте сатрапии. Беше влязла нагло в къщата на промахоса, без дори да е обмислила всичко предварително.
Тея можеше да го убие, без никой да я види, дори ако имаше други хора с него в стаята, и вероятно никой нямаше да заподозре, че животът му е отнет. На неговата възраст, с всички тегоби на войната легнали върху плещите му — какво чудно би имало във внезапната му смърт? Хората щяха да приказват… и толкова. По тялото му дори нямаше да останат следи от насилие.
До този миг Тея не можеше да проумее колко страшна е станала ненадейно. Превърнала се беше в хищник.
Тази мисъл по-скоро я стресна, вместо да я изпълни със самодоволство. „Аз съм страшна. Аз ли? Да, аз.“
Не знаеше защо досега само си представяше, че невидимостта е най-добрият начин да остане скрита от погледите на околните.
Но в тази способност имаше много повече. Можеше да нанесе удар и да изчезне. Можеше да убива почти без риск да убият и нея.
Убиеца Шарп още не ѝ бе обяснил ясно как да отнема живот с парил, но тя вече бе видяла веднъж как го направи. Не беше глупава. Той я бе научил да притиска нерви, да движи парил през плътта. Трябваше само да създаде колкото може повече кристалчета от парил и да ги остави да проникнат в мозъка, сърцето или белите дробове. Тея си признаваше, че сигурно ще са ѝ нужни пет-десет кристалчета, докато опитният убиец поразява жертвата с първото… но не беше ли все едно, щом оставаше невидима и никой не би научил за неуспешните опити?
За Андрос се грижеха три привлекателни стайни робини, всички на по трийсетина години. Свалиха туниката му, избърсаха го старателно с натопени в ароматна вода сюнгери, движенията им бяха бързи и пестеливи, нито капка не намокри панталона му. Едрото му тяло, някога яко, сега беше отпуснато и потно от краткото бързо ходене. Факт, който очевидно го дразнеше. Тея се досети, че тъкмо заради това е решил да дойде пеша тази вечер. Искаше да си върне жизнеността от по-младите години.
А веднага личеше, че някога е бил същинска стихия. Имаше белези на боен притеглящ и по тялото, и по ръцете. С наведена глава, само колкото да вижда под ръба на качулката краката на жените и да знае кога мърдат, Тея се прокрадна към една ниша от другата страна на леглото, където нямаше да се пречка на никого.
След две-три минути робините бяха преоблекли Андрос във вечерна домашна куртка и намазали косата му с благоуханно масло.
— Делия, имаш ли да ми кажеш нещо? — равнодушно попита той.
Кратко мълчание, последвано от словесен поток. Явно Андрос не бе свикнал да му губят времето.
— За младия лорд Зимун, господарю. Много си позволява. Едно от по-младите момичета му се измъкна, той я подгони и падна. Разкрещя се, че имал счупено ребро и че тя щяла да плати с живота си. Оттогава не е спряла да плаче. Още малко и щеше да избяга…
— Не ме интересува. — Той се замисли. — Името ѝ?
— Лийлий.
— Русата? Онази в кухнята?
— Същата, господарю.
— На седемнайсет ли е?
— Горе-долу, господарю. Робиня е от малка, не знаем кога е родена.
— А другите, които задиряше… Всички ли бяха руси? Хубави? Ниски? Какви предпочита?
Делия подъвка устните си.
— Да, все подбира хубави, господарю. Но нашият старши Гринуди се старае всички робини в домакинството да са хубави. Не забелязах други предпочитания, господарю.
Гринуди влезе в стаята и Андрос махна на мълчаливо чакащите робини да излязат. Но преди Делия да стигне до вратата, я попита: