— Отляво или отдясно?
Тя се обърна, примига и разбра въпроса.
— Ребрата отдясно, господарю. Натъртване, няма нищо счупено.
Не скри съжалението си, че Зимун не е пострадал по-зле.
— Кажи на Лийлий и на останалите, че това няма да се повтори. — В миг на изненада Тея помисли, че той не може да е чак толкова зъл, щом не пренебрегва добруването на онези, които зависят напълно от волята му. После Андрос добави: — Няма да търпя плачливи робини в този дом.
Делия кимна и излезе припряно. А Гринуди доближи Андрос с поднос, на който имаше кристална чаша, пълна догоре с кехлибарена течност.
— Господарю, гнусната твар чака в червения салон.
Андрос се засмя.
— Гринуди, ти май изобщо не харесваш нашия вечно озъбен гост? — Отпи от чашата и устните му за миг се изкривиха. — Това ли бил „Голият хълм“?
— Да, господарю.
— И си убеден, че това ще стане мода?
— Да, господарю.
— Хъм… силното и безвкусното също има своето място, така е.
— Да се надяваме — отвърна Гринуди, — че поне наемането на Шарп няма да стане мода.
Андрос прихна, Гринуди се ухили. Това смути Тея по-силно от гледката на полуголото тяло на Андрос Гайл. Тези мъже бяха приятели. Нямаше нищо престорено в смеха и усмивката. Въпреки огромната разлика в положението и двамата се отнасяха със симпатия и уважение към другия. Очевидно Гринуди бе помогнал много за издигането на Андрос Гайл.
— Имаме ли други новини за Ейрени Маларгос? — попита Андрос.
— Никакви.
— Още се тревожа за това.
— Бавенето на подкрепленията от самото начало носеше риск тя да избере врага вместо да разбере колко сме ѝ необходими. Но ако ги бяхме изпратили прекалено рано, ѝ давахме възможност да се обърне срещу нас след време. Вашият замисъл ще я обвърже с нас завинаги. Струва си риска, господарю. До утре ще знаем какво е станало.
— Подготвил си всичко, за да ѝ изпратим съобщението незабавно, нали? Добре. Да се заемем с тукашните дела. Заръчай на онази курва госпожа Аурелия момичето тази вечер непременно да е русо. На шестнайсет-седемнайсет години. И да е стройно.
— Още ли искате да възнаградите Зимун? — попита Гринуди и в гласа му прозвуча недоловима нотка на съмнение.
— Не че искам, но времето не стига. Ако знам предпочитанията му в леглото, ще имам още едно оръжие в ръцете си. Ако се окаже толкова чаровен, за колкото се мисли, заеме ли мястото си в Хромария, ще е по-трудно да научим за тези негови прищевки. Защо да не се погрижим още сега? Впрочем заведи Зимун в моя солариум горе. Ще отложим малко вечерята. Внимавай да не види Шарп. И чакай там с него. Нека се поизпоти малко. Вземи от „Голият хълм“, но само за себе си. Няма да му наливаш. Искам да му избия опората изпод краката. Ако се наложи, ступай го.
— С удоволствие.
Гринуди се поклони и излезе. Андрос Гайл постоя до вратата. Пременен с брокат, вълна от аборнейски кози, златотъкан плат и пурпур изглеждаше като някой от древните крале. Опря длан на рамката на вратата и се замисли, провесил глава. Дишаше тежко.
Завъртя се рязко и закрачи през стаята. Заобиколи леглото и доближи нишата, където се криеше Тея. Сърцето ѝ подскочи и тя едва не се хвърли напред. Едва не нападна. Едва не се плъзна наляво покрай стената, но щеше да се блъсне в него.
Можеше да се дръпне само към леглото. Стъпи безшумно на рамката и на дъската до стената, едната ръка изпъната докрай, за да се хване за близката колонка на балдахина и да запази равновесие. Не биваше да стъпва на самото легло — щеше да хлътне видимо. Същинско изпълнение на акробат, и то без да различава собствените си ръце и крака. Позата обаче си имаше гибелен недостатък — ръкавът се дръпна от китката ѝ, наметалото се вдигна над единия ботуш…
Но Андрос вече я беше загърбил, наведе се да вземе нещо от нишата. Портрет на покойната му съпруга — лейди Фелия Гайл. Рамката се оказа счупена, платното беше разкъсано в средата. Андрос се изправи, хванал внимателно картината.
Стигаше да се завърти към нея, за да види ръката и ботуша ѝ. Тея се мъчеше да плъзне подметката си по рамката, та наметалото да се спусне върху него, но цялата ѝ тежест падаше върху този крак.
И Андрос се завъртя към нея… Провал! Но той бе вдигнал портрета пред себе си. Рамката за малко не ѝ отнесе носа.
Андрос занесе картината на бюрото си, Тея си пое дъх и се върна без нито звук в нишата. Сърцето ѝ туптеше така, че тя се питаше как не тресе цялата къща.
— Фий — промълви Андрос, — прости ми за това. — Опипа раздраното платно, може би пробито от юмрука му. — Не бях прав. Както в толкова много от разприте между нас. Не биваше да ти забранявам Освобождаването. Но, мила моя, ако бе останала с мен! Само още една година! Можеше да издържиш една година, нали? Ти ме уязви, като си тръгна така. Приех го като предателство. Не бях на себе си, затворен в онази стая. Знам. Мислех как светлината ще угасне за мен, преди да съм направил всичко, което ти обещах толкова отдавна. Нуждая се от тебе, мила моя. Това, което съм принуден да постигна с меч, ти можеше да наложиш с усмивка. — Пръстът му се плъзна по бузата на нарисуваната жена. — Никога няма да намеря равна на тебе.