Погледна надолу, където промахосът Гайл изпращаше Убиеца Шарп към изхода. Внимаваше да не се вторачва и да навежда глава, за да прикрива очите си, докато не си спомни, че това наметало не я прави невидима за човек, способен да гледа в парил.
Не знаеше дали някога ще е възможно да се скрие от притеглящ парил.
Приклекна, за да стане недостъпна за погледите им, и вдиша дълбоко, за да се успокои.
Разбираше защо бродниците в мъглата не са имали желание да учат други на тайните си. Всеки, когото са подготвяли, е ставал не само техен съперник. Така биха множили доброволно заплахите за себе си — в свят, където истински бродник в мъглата може да разчита на почти пълна безопасност.
Вратата долу се отвори и затвори, без двамата мъже да се сбогуват. Не си падаха по лицемерна учтивост. След това Андрос Гайл се качи по стълбата. Тея предположи накъде се е запътил и поне веднъж позна. Подмина я, без да погледне към нея.
Но тя какво правеше тук? Беше се заела с нещо, в което рискът да умре растеше с всяка минута. И защо? Толкова ли я гризеше любопитството да види брата на Кип? Нали той щеше да се появи в Хромария? Защо да не почака дотогава?
„Въпросът щеше да е много уместен преди час, но вече съм тук. Не дойдох да зяпам брата на Кип. Дойдох да науча какво е намислил Андрос Гайл и няма да си тръгна преди да разбера.“
Андрос мина по коридор, качи се по още една стълба и влезе в друга дневна. За Тея беше непристойно да съществува просторна къща на остров, където всички се свираха натясно и наемите бяха, меко казано, кожодерски. А тук живееше един старец. Един. И дори не живееше в къщата постоянно. Отбиваше се съвсем рядко. Но имаше такава многобройна прислуга освен робите, които се грижеха за покоите му в Хромария. И опустелите покои на съпругата му. Имаше ли друг мъртвец със свое жилище в Хромария, където теснотията беше още по-нетърпима?
Тея тепърва се канеше да реши ще влезе ли в стаята да подслушва, или ще се задоволи с каквото чуе от коридора. Не се наложи да решава. Щом надникна иззад ъгъла, видя същите мъжаги от Бялата гвардия, а вътре Гринуди шеташе като хлебарка.
— Дядо — каза някакъв младеж.
Беше изумително красив, както можеше да се очаква от сина на Гавин и Карис Гайл. Имаше карамелената кожа на аташиец, носеше сива туника от скъп плат с цветни ивици, прилягащи на шарените искрици в светлосините му очи.
Тея го познаваше! Беше същият, който се опита да я убие в укреплението на Руишки нос. Спъна я, взе пистолета и заповяда на войниците си да я убият. Този ли беше братът на Кип?!
Той не само се поклони, а се просна по очи на пода пред промахоса. „После ще ми се гади, като си спомням това.“ Но Тея не би пропуснала разговора за нищо на света. Придържаше наметалото плътно около краката си и гледаше надолу, когато се промуши между двете туловища и влезе в солариума.
Андрос Гайл оглеждаше безмълвно внук си. И не изглеждаше доволен.
— Изправи се.
Зимун стана.
— Аз… ъ-ъ, загубих монетата, която ми изпратихте. Заради онези пирати, нали разбирате. Но мога да я нарисувам по памет. Сръчен съм с перото — краснопис, рисунки, чертежи за механизми от луксин. Справям се превъзходно с всичко това. Разбира се, знам и какво ми заръчахте да кажа при нашата среща: „От червено изкуство най-младият син ще разсече баща и баща и баща и син.“
— Не виждам много от чертите на рода в тебе — отбеляза Андрос.
— У Кип повече ли са? — отвърна Зимун незабавно. — Той е по-мургав и от Гавин!
Тея виждаше, че Андрос Гайл не обича никой да говори с него като с равен.
— Колко си запознат с историята на рода Гайл? — попита промахосът.
— Знам, че властваме — заяви младежът.
— О, знаеш, че властваме — повтори Андрос Гайл присмехулно. — И въпреки това си позволяваш да ме поправяш?
— Не си позволих това, господарю, само се опитах да защитя интересите си. Мислех, че вие бихте оценили…
— Бих оценил уважението, което заслужавам — прекъсна го промахосът. — Първо пълзиш в краката ми, а после възразяваш?
Зимун го гледаше втрещено.
— Господарю, съжалявам, ужасно съжалявам. Знам съвсем малко за историята на рода. Онези… хорица, които ме отгледаха, нямаха никакво желание да ми разказват за моя род. Тепърва имам много да уча.
Сведе глава и ако Тея не преливаше от омраза към него, може би щеше да повярва в смирението му.
— Хъм…
Андрос Гайл дълго не каза нищо друго. Мълчанието натежаваше. Гринуди бе застинал на място като статуя. Андрос отпиваше бавно от чашата си и Зимун накрая се разшава неловко, но и той не продумваше.