Измъкна се от стаята. Слезе по стълбата, задържа с ръка звънчето над вратата за роби и се изсули навън. Мина крадешком покрай черногвардейците, покатери се върху една конюшня отзад и прескочи високата ограда. Една пресечка по-нататък престана да поддържа невидимостта и хукна.
Доближаваше Хромария, когато си спомни, че и Андрос, и Зимун виждаха в подчервено. Ако на някого от двамата беше хрумнало да направи това, докато и тя беше в стаята, сега щеше да е или затворена в тъмница, или мъртва. Потрепери.
„Имаше късмет, Тея. Дано го имаш и занапред.“
83.
Гавин очакваше някаква дребнава жестокост по пътя към хиподрума, например да му нахлупят качулка или да го затворят в клетка в колесница или носилка с нещо толкова противно, че да отровят последните гледки в живота му, преди да го изкарат пред злорадите тълпи. Вкараха го обаче в обикновено возило, макар и със залостени отвън врати и твърде малки прозорчета, за да не се промъкне през тях.
Освен това го оковаха и вързаха почти колкото самият той би се постарал да обездвижи затворник в подобно положение. Все пак можеше да вижда, а и случайно го сложиха до прозорчето с по-хубав изглед.
Склонен беше да си внушава, че се вълнува по-силно, защото това е последното, което ще види, но устието на Великата река винаги бе красиво, каквото беше и сега, в сутринта преди Слънцеднев. Струваше му се, че преживява най-хубавия ден, откакто светът за него бе станал само бял и сив.
Колелата трополяха по калдъръма, настлан в зигзаг по хълма Джакс между именията на големите родове, а Гавин гледаше безбройните стопанства по ширналата се равнина. Бе минало много време, откакто го бяха пленили, започваше по-топъл сезон, разливите бяха оставили ежегодния си дар от плодороден нанос. Някои поля бяха сухи, други — разкаляни, трети — покрити само с един пръст вода. Хиляди обитаващи бреговете птици гъмжаха над водата и земята. Чапли, сиви рибарчета, щъркели, патици, гъски, черноглавчета с червени пера по крилете бяха долетели или излезли от убежищата си. По синорите между безупречно очертаните ниви избуяваха папури, тръстики и неизброими видове треви. Земята сигурно беше същинско пиршество от зелени и кафяви оттенъци с шарени точици като ръка с пръстени, блещукащи под светлината на факли.
Гавин пак почувства безцветното си зрение като проклятие. Прегърби се на седалката.
Някаква частица от него все още чакаше сблъсък в следващия миг, шум от разгорещена схватка… спасение.
Нищо не се случваше. Видението за паячетата на черна вдовица, полазили го като вълна, се промени. Сега яйцата бяха зрънца черен барут, натъпкани в разширяващата се цев на тромблон. Гавин, по-големият, гледаше: имаше дупка в челото, дупка в челюстта, главата му се тресеше като на старец, защото крепящите я сухожилия бяха срязани от шрапнел, мозъкът му се беше разхвърчал от раздробения тил. Мъртвият Гавин се усмихваше през натрошени зъби, кръв се стичаше от челото, устата и тила — твърде много кръв от тяло, в чийто мозък вече няма живот. Всъщност твърде много кръв, за да я побира човешко тяло. Той вдигна петлето на тромблона и го завъртя към корема на по-малкия си брат.
Натисна спусъка.
Тромблонът блъвна черна смърт през червата на Дазен. Той се разтресе и погледна уплашено надолу. Нямаше никаква мека плът. Стърчеше само върху гръбнака си. Шаващо покривало гризеше вътрешностите му, паячетата пораснаха за броени мигове и се втурнаха да го погълнат. Катереха се по гръбнака, пълзяха под провисналата му кожа, нахлуха в гръдния му кош. Изядоха белите му дробове. Не можеше да диша, усещаше ги в себе си как отнемат живота от самата му сърцевина. После налазиха сърцето му. То се сви за последен път и спря.
И той падна. Отвори уста да помоли за някакво опрощение, но от нея изскочиха само паяци като киселини в хранопровода, скачаха от езика му, измъкваха се от носа. Беше покрит с черни паяци, живо, жилещо, хапещо одеяло, лепкаво като загрят катран. Брат му стоеше над него и се смееше. Кожата му се набръчка около присвитите очи и той се наведе — Дазен бе забравил как Гавин се превиваше от смях.
А сега Мъртвия Гавин се бе надвесил, захласнат от смях, слънцето светеше през дупката в главата му като трето око. Лъчът освети Дазен в мига, когато паяците пропълзяха по бузите му. Щяха да му изядат очите! Сгърчи се, но ръцете му бяха безсилни, устата му зееше. Паяците нападнаха очите му, хапеха, отровата проникваше надълбоко, разяждаше.
Гавин се събуди като от удар. Вече бяха в самия град. Преглътна, примига, видя слънцето високо през пролуката в завесата на прозорчето. Имаше време до пладне. Проспиваше последните си гледки. А сънят се бе вкопчил в него и не пускаше. Дали Гавин би му се присмивал така, превит и задъхан? Или накрая щеше да прояви състрадание?