Пазачите му се подсмиваха.
— За пръв път виждам — каза единият — човек да си поспи преди изтезание. Имаш нерви от желязо, приятелче.
Гавин се взираше в него, търсеше някакви признаци на човещина. Дали този мъж участваше в заговора за спасяването му? Не. Не. Надеждата е великият измамник. Надеждата е изкусният свирач, водещ ни унесени към кланицата.
„Не биваше да те погубвам така, братко. Това беше недостойно за мен. Недостойно и за тебе. Не вярвам, че би приел опрощение от мен, но трябваше да ти го предложа. Трябваше да ти дам възможност да се подготвиш. Убих те ненадейно и го направих заради самия себе си. Знаех, че иначе няма да се престраша.
Защото още те обичах. И сега те обичам. Обичта на един Гайл е куршум в мозъка.“
Наведе глава, а от улицата до ушите му вече стигаше врявата на хиподрума. Сигурно имаше състезание. Улиците наоколо бяха претъпкани и макар че колесниците си пробиваха път сред хората, които не искаха да бъдат прегазени, неизбежно забавяха ход с доближаването към целта заради навалицата. Коларят добави тенекиеното дрънчене на звънчето си към шумотевицата — крясъци на търговци, гневни вопли на други кочияши, далечен яростен рев за открадната кесия, рев на зрителите в хиподрума, разгорещени викове на останалите отвън, пищене на свирки и бумтене на тъпани, внесени на трибуните от запалянковци на един или друг състезател.
Но цветовете ги нямаше. Сиво върху сиво върху тъмносиво върху черно. Миризмите на печено свинско с лютиви подправки и на ядки в карамел бяха много по-силно усещане. Гавин надникна покрай завеската и видя малко момче с парцаливи дрехи, хилаво от недояждане, което също го зяпаше.
Да не беше съгледвач на спасителите?
Но момчето само го изпроводи с поглед.
Каретата зави и се спусна по дълъг полегат наклон сред гълчавата, накрая потъна в тъмнина. Порта се затвори с трясък. Това място беше недостъпно за зяпачи.
И последното въгленче на надеждата угасна. Не знаеха, че е тук. Баща му бе опазил и тази тайна като много други. Гавин щеше да загуби почти безполезните си очи, а след това щеше да умре. Ама че смешно — повече се страхуваше за очите, а не за живота си.
„Те ми откраднаха светлината. Какво е животът без светлина?“
Вратата се отвори. Изнесоха го навън, ръцете му вързани отзад, прангите му позволяваха само да се тътри. Щом стъпи долу, не му помагаха. Завлече се на стотина стъпки в извити коридори под самия хиподрум — таванът над него се тресеше от чаткащи копита и тътнещи колела, в които едва долавяше шума на тълпите. Вкараха го в килия зад железни решетки. По-скоро клетка. Имаше вериги на макари, а високо над главата му — плъзгащ се капак. Тази клетка щеше да го вдигне на арената.
— На колене — заповяда му един войник.
Изчака Гавин да се подчини, преди да влезе при него с кофа, в която имаше черна течност. Поне личеше, че е тъмна. Войникът се оказа предпазлив. Не задържа ключа, а го даде на друг между прътите на решетката, след като заключи.
— Наведи глава. Не е за кожата, само за косата.
Войникът никак не харесваше работата, която му се бе паднала. Гавин вдигна глава да го погледне, не разбираше какво се иска от него. И войникът се смръзна, цялото му тяло се напрегна така, че онзи извън клетката подвикна:
— Ей, зле ли ти е?
— Не… — запъна се войникът. — Нищо ми няма. Ще те повикам, ако си ми нужен.
И тогава Гавин го позна.
— Капитан Евтеос. Награден за изключителна храброст в битката при Кървавия рид, нали?
Твърде късно си спомни, че това е негов спомен — лично бе сложил онази лентичка на гърдите на войника. А тогава беше Дазен. В ролята на Гавин не можеше дори да познава Евтеос. Ха сега де…
Какво пък толкова. В друг момент щеше да е страшна грешка, но сега изглеждаше дреболия.
Тежък тропот и грохот над главите им — скупчените нагъсто колесници минаха отгоре. Капитанът дори не се заслуша в познатия шум.
Внезапната радост разцъфтя и увехна за миг на лицето на ветерана. Събудена и незабавно изгубена надежда.
— Не може да бъде… Заповядаха ми да боядисам косата и веждите ви в черно, да ви направя по-мърляв. Не знаех защо, но… Вие сте Върховният господар Призмата… Но… Дазен?…
Прошепна името. И непосилно бреме премаза плещите на Гавин. Имаше време, когато би привлякъл на своя страна този мъж, когато преспокойно би му заповядал да направи нещо, заради което ще загуби и поста си, и доброто си име, и семейството си, вероятно и живота си. Само заради нищожния шанс Гавин да се отърве.