Но тогава беше млад. И цялата му непобедимост се крепеше върху купчини кости на други хора.
— Не си виновен за нищо — каза на Евтеос. — Вината си е само моя.
— Заклех се да ви служа вярно, господарю, преди толкова години, а после… Заклех се да служа вярно и на тях. След войната.
— Не си виновен за нищо — повтори Гавин.
— Аз… аз му дадох ключа. Ако… ако го повикам да се върне, трябва да му отнема ключа насила… Той ми е шурей и е предан до смърт на страната си. Не се е сражавал в онази война. Няма да разбере. — Капитанът се озърташе като животно в капан. — На коя клетва да остане верен човек, ако трябва да наруши другата, а нито за миг не е допускал, че ще доживее такъв ден?
— Не бих могъл да поискам това от тебе — натърти Гавин.
— Значи затова искат косата ви да е черна, затова са саждите. Не искат никой да ви познае — нито като Призмата, нито като Дазен. Но как тъй сте жив? Какво да правя сега?!
Гавин още беше на колене.
— Евтеос, не мърдай.
И мъжът замря. Поне от това Гавин още не се бе лишил. Понякога и гласът му властваше като магия над хората.
— Дишай.
Евтеос вдиша с пълни гърди. Колесниците пак загърмяха над тях, но сякаш бяха на хоризонта.
Нямаше да избяга оттук. Ако Евтеос махнеше прангите и срежеше въжетата, Гавин би успял да измине не повече от двеста-триста крачки. Нямаше сила да се бие. Не можеше да притегля. Не би се спасил. Да съсипе този човек и семейството му заради безсмислен жест?
— Капитане, преди да те освободя от клетвата, възлагам ти последна задача. Боядисай косата и веждите ми, както са ти наредили, но се постарай да не влезе боя в очите ми. И без това ще ги изгорят след малко.
Евтеос изпълни желанието му. Свърши работата си усърдно, внимателно и безмълвно, с мокро от сълзи лице. Изсуши косата на Гавин с парцал, почерни веждите му с въглен, накрая втри в червеникавокафявата му кожа сажди и мръсотия, за да прилича на обикновен просяк.
— Войнико — каза му Гавин, — вече нямам право да искам нищо от тебе, но те моля като човек и някогашен твой съратник. Ще изпратиш ли писмо на Карис Гайл в Хромария, за да знае тя моята участ? Съобщи ѝ и че ще бъда убит от наемник на нукабата, когато ме откарат на Големи Яспис. Не подписвай писмото, не споменавай нищо, заради което могат да те издирят. Иначе ще си навлечеш смъртта, ако попадне в други ръце.
Бившият капитан Евтеос кимна бавно.
— Господарю… С вас преди години се почувствах част от нещо голямо. Единственото време в живота ми, когато…
Думите му пресекнаха и той се прокашля, защото шуреят му се върна и не беше сам. Евтеос му подхвърли троснато:
— Пусни ме да изляза. Влезе ми прахоляк в очите.
Другият отключи и щом го пусна, заключи веднага, сякаш вързаният Гавин можеше да се нахвърли върху него. Но жената с втория войник беше изненада за Гавин. Беше Ейрени Маларгос, а не нукабата. Махна с ръка на войниците да се дръпнат встрани, за да не чуват разговора.
Изглеждаше уморена.
— Не исках това. Тук не си извършил нищо, което да налага такова наказание съгласно законите на Рутгар… Но и ти разбираш, че не мога да оставя безнаказано нападение срещу моята съюзница. Ако беше по-милостива, щяхме да решим съдбата ти както е редно според нас. Тя обаче пренебрегна тази възможност. Сега знам защо толкова се страхуват от нея.
Гавин само я гледаше. Изражението на Ейрени подсказваше, че тя ще настръхне и при най-нищожния признак за негов опит да я подтикне към нещо. Меденият език на Гавин неочаквано стана толкова безполезен, колкото щяха да са и очите му съвсем скоро.
— Търсех всеки възможен изход, който не води към война — продължи Ейрени Маларгос. — Проклети мъже, все напирате да си доказвате кой е по-велик. Аз само искам да живея. И моят народ да живее. Не знам как да предотвратя всичко това. Известно ли ти е, че пак опитах да сключа съюз с вашия род?
Веждите му сигурно трепнаха и издадоха недоверието му.
— Дори след като ти ни оскърби с отхвърленото предложение да се ожениш за Тизис. Предложих на баща ти да се ожени за нея. Съюзът сигурно нямаше да трае дълго, защото той е на възраст, когато едва ли може да я заплоди. И все пак си струваше да изиграя тази карта, когато залог е животът на хиляди хора.
„Моят баща? С цицорестата Тизис? Или аз с Тизис?“
— Но той ни отказа.
— Веднага ли? — попита Гавин. — Необичайно за моя баща. Не подозира ли, че си на косъм от предателството?
— Не знам какво знае той. Корабът с моите пратеници и наставленията за моята сестра беше плячкосан от пирати. Дали не си спомняш случката?