Я виж ти. В не толкова крайни обстоятелства фактът, че корабът с поробения на него Гавин като гребец е попречил на вражески пратеници с жизненоважна мисия, щеше да бъде невероятен късмет. Е, да, пак можеше да се каже, че е имал невероятен късмет, но от най-лошия.
Тълпата се развика ликуващо. Имаше победител в надпреварата.
— Повярвай ми, аз бих избрала да почакам още вести от Хромария, но нукабата не допуска протакане. Не мога да се отцепя от нея. Ако Кървава гора бъде превзета, което се случва и в момента, не мога да се опълча сама срещу Цветния принц. Дори ако в Хромария решат най-сетне да изпратят достатъчно подкрепления, за да наклонят везните в наша полза, ще ми е трудно дори да браня едната си граница срещу Цветния принц. А какво ще стане, ако и нукабата ме нападне от изток? Ще ни прегазят почти като на шега.
— О, сега ми е ясно за какво си дошла — каза Гавин. — Ще ѝ позволиш да ми извади очите, но се надяваш да ме направиш свой съюзник след това.
Устните ѝ се свиха.
— Очите ти вече са загубени, Гавин Гайл. Впиши ги при моя мъртъв баща и още четирийсет хиляди мъртви рутгарци — бащи, майки, синове и дъщери. И чак тогава пресмятай. Ако искаш да спасиш Седемте сатрапии, нуждаеш се от мен.
— Посегнеш ли ми, вече си нападнала Седемте сатрапии. Аз ги олицетворявам, а предателството се наказва със смърт.
Лицето ѝ застина непреклонно.
— Преди да ме заплашваш, Гавин Гайл, погледни се. Не си какъвто беше. Сега си съсипан остаряващ мъж с осакатена ръка, а след малко ще бъдеш и слепец. Не можеш да притегляш. Оролам е започнал наказанието ти, аз само ще го довърша. Утре е Слънцеднев, но ти няма да се върнеш в Хромария. Отсъстваше на Слънцеднев и миналата година. Хромарият не може да остане без Призма в две поредни години. Луксиатите няма да търпят това. Вероятно вече са те лиши от титлата в твое отсъствие, утре ще те сменят с новия избраник за Призма. Безсилен си да попречиш. Остава ти само да опиташ каквото е по силите ти, за да спасиш империята, която вече не е твоя. Това ти предлагам, Гавин Гайл, бил доскоро Призмата. И запомни — никой не отритва рода Маларгос три пъти, без да си плати.
И го заплю. Очевидно искаше храчката да улучи лицето му, само че пльосна на рамото му. Но и така изразяваше красноречиво чувствата ѝ.
Ейрени тръгна към изхода.
— Ще ти дам знак кога е време — каза на войника.
Излезе. Войникът не отговори.
И Гавин не продумваше. Ейрени беше последната му надежда. Не се залъгваше за това. Знаеше, а отказваше да повярва. Винаги се намираше някакъв изход за Гавин Гайл. Винаги имаше врата, която неговият гений, неговата мощ отваряха, макар че другите дори не я виждаха.
„Такъв си бях, да. Бях.“
След няколко минути се чу звънче. Гавин разкърши врата си наляво-надясно. Войникът отиде при един лост и го натисна. Гавин започна да се издига. Големият капак над него се дръпна встрани в дъжд от пясък и светлина, нахлула в сумрака.
И той си спомни онова, към което не искаше паметта му да се връща — как излезе от самите недра на тъмата, отприщи ада на земята при Разцепената скала и се изкатери крачка по крачка от него, а накрая мракът се раздели и проникна светлина, но по-слаба, поразена, болнава. Светът не беше същият както преди победата му.
„Стореното преди шестнайсет години най-после ме догони. Защо се забави толкова?“
Първо го заля глъч от петдесетина хиляди гърла, още преди да се е показал от шахтата. Високият глас на Ейрени Маларгос се врязваше в тази врява, доколкото ѝ беше по силите. Но тя нямаше дарбите на певци, оратори и пълководци. Стоящи до трибуните на хиподрума жени обаче имаха тези дарби, слушаха думите ѝ и ги повтаряха. Така реакцията на тълпата се забавяше чудато, но Ейрени поне се бе научила да говори кратко и стегнато. Всичко казано беше залъгалка — тези мъж нападна нашата гостенка и съгласно парийските закони злодеят ще загуби очите си.
Какво друго да каже?
А множеството, дано Оролам им прости, разгорещено от победите или загубите на своите любимци, си дереше гърлата кръвожадно. Някога бяха поданици на Гавин. Сега ревяха от нетърпение да видят как му вадят очите.
Изреваха още веднъж, щом подът на клетката му се изравни с арената и го зърнаха за пръв път.
После Гавин видя довършващия удар на нукабата. Богатите родове в Рутгар се редуваха да дават пари за различни игри и състезания. Дори Гайл го правеха, макар че не живееха тук. Е, не толкова щедро като останалите. Не откриваше червеното на Гайл по туниките и лентите, носени от малцината (както предполагаше), които още се отнасяха добре към неговия род. Затова пък разпозна герба на Гайл по най-големите флагове. Тези надбягвания с колесници бяха платени от Гайл. Гавин щеше да бъде ослепен на собственото си увеселение.