Да бъда Гайл означава да убивам, без да ми мигне окото — всеки, застанал на пътя ми. Ако трябва и хората, напълнили цял хиподрум. Ако трябва и собствения си брат.
Да бъда Гайл означава да съм велик, а не добър.
Но аз не съм само Гайл. Вече не съм. Сега съм и съпруг, и баща. Сега съм нещо повече от завоевател. Загубеното сега е нищо в сравнение с онова, което ще загубя, за да го съхраня.
Карис, ще ме разбереш ли? Кип, ще прозреш ли някой ден, че това не е миг на слабост?“
Хванаха го и той, прославил се с волята си, я прояви най-несломимо, като не се възпротиви.
Вързаха го на маса. В жлеб на единия край бяха сипали няколко пръста пясък. Сигурно за да попива кръвта. Първо стегнаха китките и стъпалата му с дебели кожени ремъци. След това луксин задържа главата му неподвижно.
Беше по гръб над пясъка и гледаше небето. Все едно се носеше по морето със своя плъзгун, провесил ръце във водата, вторачен във ведрото небе. Или това беше покоят, даряван от Оролам, или Гавин най-после си бе загубил ума.
Мъж застана до главата му, натисна единия клепач надолу, луксин се наслои около окото и отвори клепача. Луксинът стана желе, втвърди се и задържа окото широко отворено. И както беше вързан на масата, Гавин гледаше право в слънцето по пладне.
Не бива да гледаш слънцето. Може да ослепееш. Гавин се разкикоти.
Срещаше погледа на Окото на Оролам, светилото. И не можеше да се извърне.
Какво му бе казал онзи беззъб от скорбут бивш роб? Че ако продължава с лъжите си, ще бъде поразен от слепота? „И коя лъжа не биваше да изричам? Толкова много бяха. Само трябваше да кажа истината на Антониус Маларгос ли? Аз съм изтъкан от сенки, Оролам. Няма нищо друго в мен.“
Притеглящият му говореше, но Гавин се бе пренесъл отвъд думите.
„Зяпам предизвикателно самото слънце, но въпреки това мога да притегля черен луксин. Мога да взема и сянката си по пладне, смалена почти до нищото, и да я метна върху света.“
Жена с роба на хирург се наведе над него. Беше грозновата и бледа, може би по-бледа от обикновено. Пребледняла както можеха да пребледняват само хората в тази част от сатрапиите. Носеше дебели кожени ръкавици. Той не я чуваше, но отгатваше думите по устните ѝ. Тя не знаеше, че той е Призмата, но го молеше за прошка. Хиляди пъти бе виждал устни да изричат тези думи. На всеки Слънцеднев.
„Все още мога да притегля черното. Оролам, ти не си и наполовина милостив като мен.
Карис, ще ми липсва усмивката ти.“
Жената извади от кофата първия шиш с нажежен до бяло връх и изтръска рязко парченцата въглени от метала. Опря хълбок в масата, вдигна изгарящия шиш над окото му с две ръце. Светеше като второ слънце. Тя се движеше толкова бавно и предпазливо…
„Последна секунда. Последен шанс. Това е мигът.“
Яркият метал се спускаше, сияйната точка на земното слънце закри небесното.
Предишния път беше същото. На прага на смъртта. И той отказа да умре. С разперени ръце както днес, но паднал по лице. Посегна с тези разперени ръце и прегърна целия ад.
Беше тук, под пръстите му като задушаващо покривало от черни паяци, готово да бъде хвърлено върху лицето на света, върху лика на светилото.
Черният луксин се носеше под пръстите му, по-дълбок от всички морета на света. За да го достигне, трябваше само да стисне юмруци.
„Все още мога…“ Пръстите му се вдървиха, но не се свиха.
Цсссс. Звукът на цвърчащата очна ябълка беше първият, когато всички звуци го връхлетяха отново.
Знаеше, че ще боли. Но изобщо не си бе представял тази болка.
Самата му душа се изтръгна в писъка.
84.
— Карис!
Карис примига. Марисия я разтърсваше за рамото.
— Какво правиш? Още не се е съмнало.
— Заради Гавин идвам. Току-що получих донесение от един шпионин.
Това накара Карис да се ококори.
— Той е пленник в Рат и може да го екзекутират.
— Кога? Сигурни ли сме? Колко се доверяваш на този шпионин? Къде?
Карис пристъпи към шкафа, където бе прибрала черната си униформа. Марисия се изпречи пред нея и я хвана за ръката.
— Днес.
— Днес ли?! И научаваме чак сега?!
— Имам идея, но да знаеш, че не е от най-приятните…
И ето я Карис тук, с всяка измината левга в брулещия вятър все по-готова да се съгласи с думите на Марисия. Гавин бе изобретил плъзгуните и това можеше да промени всичко. Дори можеше да му спаси живота.
Тя събра припряно всички черногвардейци, в чието мълчание беше уверена и които изобщо не бяха близо до разкъсването на халото. Не каза на всички, на които разчиташе. Нямаше време. Не потърси Железни, защото беше убедена, че той ще разбере веднага колко глупаво е начинанието и ще се опита да ги спре.