Но той чакаше на Кея на лукслордовете зад Хромария.
Карис си пое дъх и вирна брадичка, докато се мъчеше да подреди мислите си. И самата му фигура вдъхваше страхопочитание, а и доводите му против щяха да са основателни. Ако изобщо си направеше труда да се впуска в спор с нея, вместо да я метне на рамо и да я върне в Хромария.
Железни се мръщеше и тя отвори уста, но той я изпревари.
— Ако си решила да си търсиш белята, поне няма да го правиш сама.
— Трябва да ми позволиш… Какво?!
Остави я да се чувства все по-смалена под тежестта на погледа му. Накрая на лицето му се прокрадна усмивчица.
И Карис се метна към него да го прегърне задушаващо.
— Уф! — Железни я хвана да не падне и я избута назад. — Карис, никакви волности в Черната гвардия!
Тя вдигна глава да му се ухили.
— Много си хубав, когато се притесниш.
Не би могла дори да изброи чувствата, крито се сменяха мимолетно на лицето му, но устата му се отвори два пъти, без да се чуе нито дума. Той се дръпна и после се подразни, че е отстъпил. Накрая реши да се начумери.
— Нося си и багаж. — Посочи с палец през рамо.
— Аз ли съм багажът? — обади се новобранецът Бен-хадад.
Но Железни не го слушаше, защото виждаше засмените до уши черногвардейци наоколо.
— Какво е това?! — заръмжа тутакси. — Застрашен е живот, който сме се клели да опазим, а вие ми се размотавате?! Плъзгун! Незабавно!
Разпръснаха се като сърни, подплашени от изстрел на мускет. Чак тогава друга доволна усмивка се мярна на устните му. Обърна се към Карис и изсумтя:
— Стайната робиня ми обясни плана ви. Трудно е да се измисли по-лош. Но ей този момък ще го сбъдне.
Посочи неохотно Бен-хадад.
— Аз ли… — запъна се момчето.
Очилата му с подвижни двойки лещи стряскащо приличаха на откъснати вежди.
— Багажът — напомни Железни.
Бен-хадад пак се смути и се сепна.
— О, да! Роклята! Защо я донесохме?
Извади от чувал най-пищно украсената с воланчета рокля, която Карис бе виждала през живота си.
Железни се вторачи в него.
— Ти обичаш да се занимаваш с механизми. Правиш разни машини, нали?
— Да, сър — потвърди Бен-хадад объркано. — Но аз не…
— Ще направиш една и за лейди Белодъб. — Командирът натърти върху думата „лейди“. — Докато пътуваме.
Започнаха още в часовете преди утрото, изгориха магнезиеви факли, струващи цяло състояние, за да притеглят, доколкото можеха в такава светлина. Свършиха половината работа по създаването на плъзгуна.
Черногвардейците обикновено правеха морски колесници. Трудностите в подобно притегляне и усиленото изчерпване на собствения живот ги подтикваха да избират съдове, които издържаха не само две-три плавания. Затова предпочитаха да са по-тежки, издръжливи и бавни.
Не и този път.
Но дори седмина от тях не успяваха да сътворят плъзгуна с бързината на Гавин. Той знаеше по усет формите и плътността на нужните му видове луксин, а и не се налагаше да обсъжда с други на кой луксин къде му е мястото. Просто си правеше плъзгуни.
В утрото, докато се носеха по вълните, Карис напрягаше ума си, за да измисли по-добър план. Не се съмняваше, че командир Железни е зает със същото. По мълчанието му познаваше, че и той не е успял.
Петима изтощени черногвардейци се изтърсват сред петдесет хиляди цивилни, озверели от безмилостните състезания с колесници и пробутаните им от нукабата лъжи и… какво става?
Нямаше приемлив начин да се справят с това. Особено когато времето изтичаше като пясък през пръсти. Какво да направи Карис? Да уплаши нукабата? Как пък не. Да я подкупи? Да бе! Да каже, че цяла армия ще отмъсти за Гавин? Дори да беше вярно, за него щеше да е твърде късно.
Взря се в Железни.
— Ти не можеш ли…
Нукабата беше негова сестра. Имаше неин портрет в стаята му. Карис знаеше, че той мисли често за сестра си.
— Не познаваш нукабата — отвърна Железни. Никога не казваше „сестра ми“. Никога не изричаше името ѝ. — Ако тя дори ме види, ще стане по-зле.
Изнизаха се шест часа след изгрева, слънцето доближаваше опасно зенита.
Около тях имаше още само трима притеглящи — двама се бяха изтощили така в създаването на плъзгуна, че останаха в Хромария, нямаше смисъл само да обременяват с тежестта си малкия съд. Тримата се бяха привели напред, брулени от насрещния вятър, и тласкаха плъзгуна покрай галерите и галеасите в устието на Великата река. Всички освен Карис и Бен-хадад бяха залепили с луксин на лицата си наочници вместо очила. Търпяха неприятните усещания, за да са сигурни, че лещите няма да паднат и ще могат да виждат през тях въпреки голямата скорост.