— Извинете, извинете — забърбори с най-глуповатата си усмивка на стареца, който притича да събере шапките.
Погледът му се плъзна по лицето ѝ, по роклята, спря се на деколтето и старецът забрави за гнева си поне колкото тя да има време да се отдалечи.
Железни спря пред стена, която не беше от най-ниските, но тук нямаше кой да им попречи. Всички входове гъмжаха от хора и ги пазеха стражници на Гайл. Двайсет стъпки над главите им имаше навес за часови и тясно мостче към хиподрума. Оттук съгледвачите виждаха навреме пристигащите кораби.
Железни сигурно бе казал на Хезик какво иска от него, докато Карис залисваше продавача на шапки, и кафявата кожа на Хезик вече имаше синкав оттенък. Той побърза да опре гръб в стената и леко присви крака, за да е удобно да стъпят на едното му бедро.
Без да се помайва, Железни бавно затича към него. Ритъмът беше важен, а както винаги командирът бе пресметнал точно крачките си. Стъпи на крака на Хезик, после на рамото му, накрая и върху дланта на изпънатата ръка. От дланта на Хезик се появи малка луксинова опора, която подхвърли Железни нагоре и усили многократно скока му.
Скокът беше толкова безупречен, че Железни само се отблъсна с ръце от парапета, докато се прехвърляше над него, и стъпи на мостчето. Без видимо усилие, сякаш селянче прескочи ниска каменна ограда между ниви.
Сега беше ред на Карис. С проклетата рокля!
Повдигна полите с две ръце и вдиша дълбоко въпреки задушаващия я корсаж. Затича се. Стъпка, втора, трета…
Нямаше нито ръста, нито силата на Железни, затова пък беше несравнимо по-лека. Хезик не премери добре тласъка и луксиновата опора ѝ придаде прекомерна инерция. Карис полетя нагоре и малко встрани, но Железни беше там, наклони се пъргаво и протегна ръка. Карис се хвана за китката му и той я вдигна над парапета.
Всичко щеше да е наред, ако коравите поли с вшити в тях ивички кост не го бяха пернали по лицето. Железни спусна внимателно Карис на мостчето, но лявото му око примигваше начесто.
Карис погледна роклята си с отвращение.
— Ама че грозна измишльотина…
— Върховното постижение в модата е да носиш грозното с неизчерпаемо самочувствие — каза ѝ той.
Още си разтъркваше окото, но вече вървеше към вратата. Оказа се заключена с верига отвътре, а беше от яко старо дърво. И пантите бяха от вътрешната страна. На прозорчето отстрани имаше гъста решетка. Кому бе хрумнала щуротията да сложи здрава врата на такова място? И защо я заключваха?
Железни бутна вратата грубо, за да провери пантите, и веднага привлече вниманието на пазещия зад нея страж.
— Ще ни отворите ли? — попита Железни невъзмутимо. — Някой май заключи мен и приятелката ми отвън.
Усмихваше се, сякаш бяха излезли да се позабавляват.
— Я ми се разкарайте от главата — отвърна мъжът зад вратата.
Твърде смели думи, при положение че само някакви си дъски го деляха от командир Железни, който изви глава към Карис.
— Видях мъж на спината. Връзват го на маса, за да го накажат. Не е Гавин.
Но в гласа му имаше съмнение.
— Искам и аз да погледна.
Карис се взря през прозореца, но беше твърде ниска, за да види нещо над хората, стоящи прави на трибуните. Нямаше нужда да моли — Железни я повдигна.
— Той е! — Не можеше да се припознае въпреки боядисаната коса и хлътналите бузи. — Господине, моля ви — каза тя по-високо.
Стражът отвърна с досада:
— Откъде да ви намеря ключ? А и гледам представлението.
Карис се сдържа някак да не забие луксинов шип в главата му. Обърна се към Железни. Разбиването на врата отнемаше време, щяха да вдигнат шум и да привлекат вниманието на още войници. А щом Гавин вече беше на спината…
Железни вдигна глава. Над тях нямаше други навеси за часови или мостчета, но между широките арки оставаха пролуки… до които имаше двайсет и пет стъпки. Не само беше по-високо, но и Карис трябваше да се засили, да скочи напред и да се извие странично, за да полети нагоре покрай стената. Всяка грешка можеше да я отблъсне от стената и да я запрати към сергиите отвън. А те бяха далеч долу.
Изглеждаше прекалено опасно.
— Стълба? — предложи Железни.
Не беше невъзможно, но щяха да се забавят с правенето на стълба, която да издържи дори нейната тежест на такава височина.
— Слушай! — сепна се тя. — Тълпата се смълча.
Железни зае мястото си веднага, приклекна, вдигна дясната си ръка над рамото, вече притеглил плоскост от син луксин.
— Ако трябва да бягате, излезте оттук. Няма да очакват това. Гавин да е пръв. Брой до пет, преди да скочите. Като от трамплин.