— Аливиана! — повика я Фирос. — Къде отиваш?
Денем кристалът щеше да остане невидим дори в свръхвиолетово. Слънцето беше прекалено могъщо. Тази ярка точица щеше да се загуби като мушица в ураган.
— Ейкона! — повиши глас Фирос.
Лив вървеше омаяна по камъните. Портите на Вечния мрак бяха поне двойно по-високи от Кулата на Призмата. И от двете страни свършваха с отвесна каменна стена над разпененото море стотици крачки по-надолу. Водите на Лазурното море се бореха неспирно с водите на океана отвъд Портите, понякога се устремяваха с невероятен напор в едната посока, друг път — в обратната. В тесния проток стърчаха назъбени камъни с всевъзможни размери, едва се подаваха над повърхността или се извисяваха като мачти на галера. Лив дори във въображението си не виждаше как някой кораб би се проврял през този кошмар.
Изкачи се на самата Порта — неестествено равна скална площадка, широка стотици крачки. Издълбан в камъка път водеше към ръба.
— Ейкона!
Покрай пътя бяха наредени прастари изваяния, превърнати в загладени каменни буци или разтрошени от времето и бурите, злосторници или нашественици. Лив вървеше по пътя, водена от сияещия кристал, който щеше да промени всичко. Сега знаеше, че не е по-голям от юмруците ѝ. Може и да беше по-малък.
— Ейкона, спри!
Фирос впи пръсти в ръката ѝ. Тя спря и се вторачи в него, сякаш обзета от погнуса, че си е позволил да я докосне. Фирос я пусна.
— Съжалявам, но няма да направиш нито крачка повече, ако не носиш черния накит. Това е заповед на нашия принц.
Тя отстъпи на три крачки, извади пистолет от колана си и го насочи към Фирос. Извади и втори пистолет.
— Няма да ме застреляш — каза великанът.
— Нима? Погледни ме в очите и тогава казвай, че ми липсва воля да го направя.
— Не воля ти липсва, а друго.
— Значи ти си бил.
Той се обърка, за миг се уплаши. Ако тя знаеше, че куршумите са извадени от пистолетите, дали ги е презаредила?
Лив се канеше да поговори с него, разчиташе, че му е вдъхнала желание да ѝ бъде предан, искаше да му предложи избор, да му внуши да използва разума си. Но той не притегляше свръхвиолетово или синьо. Беше боец. Нападна мигновено, преди тя дори да разбере какво става.
Грамадната ръка обхвана гърлото ѝ, стисна и страхът скова Лив. С другата си ръка ѝ взе пистолетите, взе и другите два, и сабята и ножа. Пред очите на Лив се сгъстяваше мрак.
Понесе я за шията и колана по проядените от стихиите стъпала до края на канарата. Лив се гърчеше и риташе. Спряха на върха.
Той отпусна хватката на шията ѝ и почна да преравя джобовете ѝ. Намери огърлицата и я извади. Побутна Лив към ръба. Вятърът налиташе на тласъци. Лив още не можеше да вдиша. Не усещаше никаква сила в себе си.
— Е, лейди, какво избираш — черното или пропастта?
Отпусна хватката още малко, за да ѝ позволи да говори.
— Острието.
— Какво?
Може би думата заглъхна във фученето на вятъра. Скритият нож, даден ѝ от баща ѝ, се заби чак до дръжката в гърдите на Фирос. Лив завъртя острието безмилостно и го издърпа.
Той залитна назад по инстинкт и само това я спаси от падане в бездната, когато пръстите му я изтърваха. Лив се хвърли на камъка и се търкулна покрай Фирос.
Великанът изрева като звяр и измъкна огромния си меч от ножницата. Лив нямаше къде да бяга. Фирос вдигна меча, но ръцете му се отпуснаха, лицето му ставаше все по-бледо.
— Ти ме уби. Аз май…
Свлече се. Не дишаше.
Лив подмина трупа. Отиде до ръба на скалата. Погледна надолу. Очакваше ужас, но остана безчувствена. Вдигна глава и се взря в зародишния кристал, който си искреше във въздуха. Той беше средоточие на хиляда поточета свръхвиолетова светлина, някои от тях се превръщаха стихийно в луксин и го задържаха. Кристалът се премяташе на място и с всяко завъртане проблясваше видим пурпур.
Кристалът проникваше в самата ѝ душа и я зовеше. „Тук има покой, разум, мощ и безстрашие.“ Зародишният кристал я викаше, Лив протегна ръка и също го повика.
И кристалът се понесе към нея.
86.
Карис тичаше стремглаво надолу между скамейките и дори не се опитваше да прилича на дама.
Стъпалата бяха твърде широки и трябваше да внимава при всяка крачка, не можеше да погледне жив ли е Гавин. Но всички се бяха вторачили натам, значи зрелището не беше свършило. Може би само го изтезаваха.