„Как ми се иска да можех, любими.“
Видя как лицето ѝ помръкна от жал и го заболя от това. Какъв беше сега? Мръсен, потен, смърдящ, брадясал роб. Примига, за да се опомни. Съсредоточи се върху веслото.
— Леонус, вода — заповяда Каишката. — Не ни трябва някой да припадне от напъните.
Леонус беше моряк с изкривен гръбнак, неизменна злобна усмивчица и плътно черната кожа на илитиец, макар произходът му да не личеше по говора. Бръснеше къдравата си коса по слепоочията и я оставяше да расте на оплетена корона по темето. Подозираше, че е противен на робите заради уродливостта си, и си го изкарваше на тях при всеки сгоден случай, с което им даваше предостатъчно истински причини да го намразят. Тръгна между тях с чаша на дълга дръжка. Задачата изискваше сръчност — да дадеш вода на мъж, който ту става, ту сяда с непрекъснатите движения на гребането, а дългото весло и многото ръце на него изобщо не те улесняват. Леонус използваше всеки шанс, когато му се струваше, че надзирателката не го гледа — тикаше грубо чашата в лицата на робите, от време на време подуваше устни и чупеше зъби. Но те се нуждаеха от вода толкова отчаяно, че търпяха, вместо да се извърнат. Леонус беше от онзи вид отрепки, които намират най-голяма наслада в такива гадости.
В предишния живот на Гавин една от най-обременителните му задачи на предводител беше да открива и да премахва такива командири и управници. Каквито и краткотрайни ползи да имаше от страха, който всяваха, те съсипваха духа на хората и ги обезсърчаваха да правят каквото и да било по своя воля.
Гавин чу плющенето на камшика, Леонус изврещя зад гърба му, а Каишката се развика:
— Не се бъзикай с тях, Леонус! Само да попречиш на моите момци в гребането и ще ти остържа гъза с мидите, дето са полепнали по кораба!
Дори Оролам се ухили, но когато Леонус стигна до тяхната скамейка, от лицето на всеки роб беше заличено всякакво изражение. Каишката беше внушителна като самото море, гадна като препълнен клозет и имаше повече татуировки от четирима моряци накуп. Леонус беше прав да се бои от нея. Уродливият мъж даде вода на всеки с кротка ненавист.
В този забързан ритъм робите се потяха изобилно и винаги горещата, винаги влажната долна палуба ставаше още по-задушна. Един роб изпищя от гърч в крака и се стовари на дъските. Другите на веслото напрягаха мускули да поддържат темпото без него.
Каишката го връхлетя мигновено и започна да го налага безмилостно с камшика. След шест или може би осем удара отключи оковите му и го запрати с все сила назад по прохода между скамейките. Номер две притича да заеме мястото му.
Надзирателката като че ли беше доволна, че не объркаха ритъма. Тръгна по пътеката да провери дали още някой изглежда изтощен и се върна назад. Гавин чу виковете на роба и врязването на камшика в кожата му, блъскането на юмруци и подметки по тялото му. Да пребиеш човек заради онова, което не е в негова власт, изглеждаше същинско безумие. Още няколко дълги загребвания Гавин се питаше защо тази иначе разсъдлива жена би постъпила така.
Аха, предвидлива жестокост. Смазваш от бой онзи, който не може да спре гърчовете на мускулите си, за да не се престори друг, който иска да изклинчи.
Несправедливо, но може би сполучливо решение. Гавин не можеше да прецени дали повече се възхищава или мрази Каишката за това.
Люкът към главната палуба две стълби по-нагоре се отвори и ярката светлина по пладне огря влажните стъпала. Надзирателката се качи натам и Леонус зае мястото ѝ, за да предава всяка заповед, която тя извика отгоре.
— Сто крачки! Не завиват! — кресна Каишката.
— Сто крачки! — повтори Леонус. — Тъпанджията — на място!
Никой не бе обяснил на Гавин какво се очаква от него и кое в каква поредност трябва да се случи, но дойде още един мъж да отмерва същия глух тътен на втория тъпан, застанал пред робите по левия борд.
— Ъ-ъ… мамицата му, мамицата му, слушай нашия тъпанджия, не техния — каза Шибаняка. — В последната… — Последваха още псувни и сумтене от яд, че не успява да говори свързано. Накрая изгъгна: — В последната секунда прибираме веслата. След… ъ-ъ… ъ-ъ… последния напън де.
— Завиват наляво, седемдесет крачки! — извика надзирателката.
Приглушеният гръм от голямото оръдие на носа разтърси „Злият лебед“ като юмрук в гърдите. Вопли на горната палуба. Тропот на крака. Изстрел от мускет, последван от вик на Топчията. Сигурно не искаше никой да стреля на такова разстояние. Не се доверяваше на друг да улучи толкова отдалече.
Гавин скърцаше със зъби, краката му трепереха, ръцете му изтръпваха, в очите му капеше пот. При тези усилия робите почти не докосваха скамейките със задниците си.