Това спестяваше само частица от секундата, но Карис нямаше нужда от по-голямо предимство. Скочи още докато очите на Енки се присвиваха от смеха. Лявата ѝ ръка отблъсна меча му встрани…
И тя заби ножа под брадичката му в мига, когато той усети движението ѝ. Заби го до дръжката, върхът щръкна лъскаво червен между разкошните плитки. Карис завъртя острието с все сила, за да превърне мозъка му в пихтия. Не искаше да рискува. Човек може да те убие още преди да проумее, че вече е мъртъв.
Издърпа острието, докато отскачаше назад, за да е недосегаема за ръцете му.
Енки тупна на колене, после се просна по корем. Някой отстоящите наоколо тафок амагез кресна, но звукът не стигна до съзнанието на Карис.
Тя пристъпи напред и се наведе над трупа. Дръпна плитките от шията и взе меча от още потръпващите пръсти. Стисна няколко плитки, изправи се и повдигна леко тялото, за да изпъне шията. Замахна с меча на мъртвия Енки. Един удар, втори — и отдели главата.
Вдигна главата високо в едната си ръка и меча в другата и изведнъж отново чуваше тълпата, оглушителен тътен на потрес, ужас, страхопочитание, изумление и ликуване.
— Оролам видя! Оролам въздаде справедливост! — изкрещя Карис, но гласът ѝ може би се изгуби във врявата. — Аз съм Карис Гайл, а този мъж е Гавин Гайл — Призмата. Той е Гавин Гайл!
Викаше до болка в гърдите, но петдесет хиляди гласа я заглушаваха. Само седящите най-близо можеха да я чуят. Надяваше се да е достатъчно.
Хвана главата с другата ръка, залюля я и притегли от най-близките флагове около хиподрума. Метна главата и я побутна още малко с луксин.
И след стотина опита нямаше да повтори това съвършено хвърляне. Главата прелетя чак до ложата на Ейрени Маларгос и се стовари в скута на нукабата.
Нукабата се разпищя и мнозина по трибуните се разсмяха, Оролам да им прости.
На Карис ѝ беше все едно. Обърна се към Гавин и сряза ремъците, докато тафок амагез стърчаха сащисани по спината.
Оролам… Лицето на Гавин. Лицето!
— Гавин, трябва да бягаме. Можеш ли…
— Няма да те подведа.
Но когато се надигна, залитна и щеше да се строполи. Посегна с лявата ръка към лицето си. Липсваха му два пръста. Тези шибани животни…
Важно беше само едно — Гавин не можеше да се сражава.
Карис го крепеше. Тафок амагез се чудеха какво да направят. Тя бе победила в изпитание, одобрено от тяхната нукаба, значи бяха длъжни да я пуснат. Но пък тя бе запратила главата на техен командир в скута на нукабата — дали не бяха длъжни да я заловят? И можеха ли след всичко, което бе направила пред очите на толкова хора?
Не биваше да чака кога ще се отърсят от вцепенението.
Един от войниците на хиподрума се втурна нагоре по стъпалата на площадката.
— Той е Гавин Гайл! — извика оглушително. — Познавам го от години! Боядисали са му косата, изцапали са му лицето, но той е Гавин Гайл!
Карис направо изнесе Гавин надолу по стъпалата; войникът тръгна с тях, махаше трескаво на други стражници на рода Гайл да ги придружат.
— Убийте ги! — изведнъж изкрещя нукабата. — Убийте и двамата!
Карис се обърна към нея. Цялата беше в кръв. Кой да знае, че от отсечена глава може да изтече толкова кръв! Дори бе успяла някак да наплеска лицето си с червено.
— Не! Не изпълнявайте тази заповед! — кресна Ейрени Маларгос. — Харуру, умът ти е помрачен!
— Убийте ги! Преградете изходите! Това е заповед!
— Това е обявяване на война! Забранявам!
Ама че хаос.
— Оттук! — викна войникът.
Отвори една врата в края на арената и щом влязоха, я заключи отвътре.
— Капитан Евтеос, кучи сине! — промърмори Гавин. — Нали ти заповядах да се махнеш…
— Господарю, при Кървавия рид също не ме биваше много в изпълняването на заповеди.
Гавин се засмя на някакъв общ за двамата спомен, но млъкна изведнъж, сякаш го пронизваше такава болка, че всеки миг щеше да се свлече.
— Мога да ви заведа до изход, но те ще ни изпреварят — каза войникът.
— Трябва да има и някакви врати за хората, поддържащи хиподрума — сети се Карис.
— Първо за тях ще помислят — възрази Гавин.
И беше прав. Проклятие…
— Можеш ли да ни заведеш в горния край на трибуните от западната страна? — попита тя.
— То се знае.
Заведе ги. Минаваха по коридори за роби и прислуга, но пресичаха и онези, през които напираха да излязат зрители — щом бе станало напечено, бяха пощурели от желание да не са тук. Други, които досега бяха около хиподрума и бяха чули какви невероятни случки е имало вътре, се опитваха да влязат. Блъсканицата беше страшна. Един изстрел от мускет стигаше стотици да намерят смъртта си, стъпкани в паниката.