Карис погледна Гавин, който лежеше окървавен на палубата. Още държеше димящия мускет, с който бе спасил живота на Железни.
Хилеше се свирепо. Кръв бе протекла и в устата му, зъбите червенееха.
— Не съм съвсем безполезен. Още не съм — каза и изгуби съзнание.
87.
Чукане по вратата и познат женски глас:
— Кип?
Не знаеше откога стои на тъмно в стаята си. Думата „време“ още ли имаше някакъв смисъл? Надяваше се, че мракът може би ще върне картата на черния луксин. Не беше видял всичко в нея.
Но тя не се върна. И не знаеше как да я призове. За толкова неща трябваше да помисли, толкова решения да вземе — още сега, в този миг, — че стоеше като вкаменен. Не беше способен да разсъждава за нищо. В живота му настъпваха необратими промени, а той искаше да се взира в някаква карта?
Е, да, ако беше прав и разглеждането (или преживяването, или припомнянето, или каквото се случваше между него и картите) беше почти мигновено, би успял да преживее толкова от тях, колкото му скимне, без да губи време. Но без да знае защо, Кип дори не се съмняваше, че това е невъзможно. Дори да измъдри начин за призоваването на една-единствена карта, нищо чудно тя да изпече онова мъничко, рядко използвано грахово зърно между ушите му.
Това само му напомни колко го боли главата.
Чукане по вратата. Отново. Впрочем… това вторият път ли беше?
Натисна плочката и коленете му щяха да се подгънат, когато светлината опари очите му — изгаряше като каменна сол, втрита с подметка в откритата рана на мозъка. Опря се задъхан на рамката на вратата и отвори.
— Кип? Добре ли си?
Адове… Не беше Тея. Защо си беше втълпил, че е Тея?
„Защото Тея е единственото момиче, което идва да говори с тебе по свое желание.“
— Да не си махмурлия? — попита Тизис.
Аз съм великан, пробуден в постелята си от убийци. С ръмжене на звяр сграбчвам мъжа, навел се над леглото, и го забивам с такава сила в мраморната стена, че черепът му се пръска и кръв оплисква всичко наоколо. Остра стомана се забива в мускулите на крака ми, дълбоко, горещо. Скачам от леглото, но в главата ми бушува пожарът на препиването, черни точки се мятат пред очите ми.
Остават четирима — мърльовци, а не професионалисти. Онзи, който ме е доближил, опитва да ме намушка… и аз отбивам, макар и с цената на още кръв. Хващам ръката му в ключ, изкълчвам я, юмрукът ми го удря в лицето толкова силно, че се пукат кости… проклятие — кости и в неговата глава, и в моята ръка. Мога да се бия по-добре!
Викам оглушително и виждам страха в следващия…
— Не — отрече Кип. — Мъчи ме… ъ-ъ, светлинна болест.
Изражението ѝ се смекчи.
— Минава доста време, докато свикнеш с притеглянето, нали? Толкова е лесно да прекалиш в началото. И аз стигнах до светлинна болест няколко пъти. — Въпреки налегналите и нея грижи му се усмихна. — Е, не само няколко пъти. Такива сме си ние зелените, ясно ти е.
„Тя е хубава. И мога да се любя с нея. Колкото искам. Добре де — колкото тя ми позволи. Тоест едва ли ще е много често, като се замисля, но поне няма да е нищо. Поне трябва да консумираме брака, нали?“
Андрос Гайл се заблуждаваше за нагона на Кип — не липсваше, а беше в прекомерно изобилие. Просто Кип не разчиташе, че в близко бъдеще ще има някаква възможност да го задоволи. Все беше „някой ден, не се знае точно кога, не задълбавай в това, само ще провесиш нос още повече“.
Но колкото и силно да беше желанието, не искаше да стане насила. Да принуди Тея, докато беше негова робиня, щеше да е гнусно… Ох, мозъкът му едно си знаеше в момента — да затъва в болката колкото може по-надълбоко.
Ами ако поиска да легне с Тизис, но щом остане гол пред нея, тя се отврати? Ами ако го презре заради тлъстините му? Как красавица като нея, която може да съблазни всеки мъж, ще се примири да го понася?
„Аха, не си особено целомъдрен. Само си уплашен.“
— Кип, знам, че ти дадох една седмица да обмислиш… сещаш се, предложението ми. Между другото разговорът ни изобщо не беше какъвто си го представях и… както и да е. Знам, че ти казах една седмица, но трябва да чуя отговора ти по-скоро.
— По-скоро ли?
— Например още сега. — Тя го погледна смутено. — Налага се да напусна Ясписите. Оттук тръгвам направо към пристанището.
— Не носиш нищо. Дрехи… де да знам — скъпоценности, благовония? Каквото имаш.
Кип се чувстваше по-тъп с всяка изречена дума.
— Робините ми вече занесоха тайно всичките ми вещи на кораба. Формално аз съм заложница на Хромария, затова ми е забранено да замина без разрешение. Не биваше да вземам нищо, за да не се досетят шпионите на дядо ти.