Но какво би спечелил самият Кип от участието си в тази интрига? Съпруга, която след време можеше да наследи огромно богатство, свое място близо до средоточието на властта и слава, че се е противопоставил на дядо си. След войната щяха да се „помирят“ и всичко щеше да е наред. Политически брак, в който не би имал от какво да се оплаква.
Едва ли можеше дори да се надява на нещо по-добро. А и щом Зимун се бе намесил в играта, Кип вече не беше незаменим.
— В какви размисли потъна, че се начумери като буреносен облак? — подкачи го Тизис.
„Май нямам изход. Но може би трябва да погледна нещата от другата страна. Искам да се опълча на дядо си, защото е мръсник, защото се държа жестоко с мен и ме обиждаше, защото се опита да уреди убийството ми. Но това беше преди да ме опознае. Опита се да убие и Гавин. Не, опита се да вземе Ножа, а Гавин му пречеше. Ако се примириш, че не можеш да застанеш срещу Андрос Гайл, всички негови постъпки изглеждат забележително логични.“
Андрос Гайл нямаше приятели. Той имаше полезни съюзници и врагове.
Кип стигна до прозрение за стареца с вдъхновена проницателност, плашеща и неоспорима. За Андрос животът беше игра на Девет крале. В нея имаше противници и той правеше всичко по силите си да ги унищожи. Неговите противници имаха карти, които той трябваше да премахне от играта или да надделее над тях с по-силни. А себе си виждаше просто като Господаря. Стремеше се да запази своите карти, докато имаше полза от тях, но ги изхвърляше от играта безогледно, ако така постигаше целта си, отърваваше се от тях още по-безмилостно, ако можеха да бъдат използвани срещу него. Ето колко бездушен и решителен беше Андрос Гайл. Кип отдавна се мъчеше да разгадае какво иска старецът. Какво подбуждаше Андрос към такава упоритост, към толкова далечни замисли? Не му се вярваше да са парите, имаше си предостатъчно. Не му се вярваше и да са жените, май му стигаше да има стайни робини. Не го правеше заради родината, Оролам или дори властта, както я разбираха останалите. Ако го подтикваше жаждата за власт, нямаше ли да иска господството му над другите да е по-явно? А той се бе задоволявал само да е един от Цветовете в Спектъра в продължение на толкова години.
Може би за Андрос всичко беше и по-сложно, и много по-просто — той се стремеше да побеждава. Не го вълнуваше дали целият свят ще научава за победите му. Нали онези, които имат значение в играта, ще знаят? Останалите му бяха безразлични. Защо да се ласкае от възхвалите на буболечки? Не виждаше никаква полза в гръмките титли на владетел. Ако има истинската власт на император, ако в представите на важните хора е равен на император, постижението не е ли още по-велико?
Щом Кип проумя това, поне още един факт оголи вълчите си зъби насреща. Не можеше да си позволи увереност, че след време Андрос ще реши да сложи край на тяхната престорена вражда. Ако след седем години имаше в ръцете си по-силни карти от Кип, като нищо можеше да го унищожи, вместо да го възнагради.
„Да, такава сделка ми предлага. Приемам или отказвам. Без да си затварям очите.“
И все пак… да прави каквото Андрос Гайл иска от него? Всичко в него се бунтуваше срещу това.
Доскоро би рискувал нехайно собственото си унищожение, но сега постъпките му щяха да засегнат неминуемо и хора, за които милееше. Трябваше не само да избира между доброто и злото, а или да прояви ума си, или да се окаже тъпанар.
Нищо нямаше да спечели, ако играе срещу Андрос Гайл, нито намираше път към победата в такава игра. Тогава защо се терзаеше така?
— Мисля за дядо си, това е — отговори най-после на въпроса на Тизис. — Не е от хората, които можеш да си позволиш в ролята на врагове.
— Но не е и от най-подходящите хора за приятели, нали? — напомни тя.
— Той няма приятели.
— Знам. Два пъти се оплетох в интригите му и накрая се мразех почти колкото намразих него.
— Да, така е с хората около него — съгласи се Кип. — Но… как да знам, че ако завися напълно от тебе и от твоята сестра, няма да направя още по-голяма грешка? Тук съм под заплахата на Андрос, но тук са и моите приятели, ако ще да са малцина.
— Тя ще признае, че съм избрала най-доброто в неизгодно положение… но дори да не ме разбере, остава си моя сестра. Обича ме и никога няма да ми обърне гръб.
„Сигурно е много добре да знаеш това.“ Такова беше приятелството му с другите в новобранската група, но го губеше неумолимо. Каквото и да направеше, животът ги отдалечаваше от него. „Едно хубаво нещо да ми се случи и вече ми го отнемат.“
— Да го направим. — Взря се в Тизис, сведе поглед към обувките си и пак вдигна глава. — Ъ-ъ… а как ще го направим?