Тизис наведе главата му към себе си и го целуна полека по устните.
Кип потъна за миг или два в приятния ѝ дъх… „Хъм, кой може да има приятен дъх? Човешкият дъх не е ли в най-добрия случай поносим…“ И в прекрасната влажна мекота на устните ѝ, в прекрасния мек натиск на тялото ѝ, сливащо се с неговото.
„Ох… Олеле…“
Тя го пусна и ръцете му се свлякоха безсилно.
— Кип, почти не се познаваме, но тази твоя чудата смес от невинност и сила е… омайваща.
Той преглътна.
— Май е добре, че вече съм се изчервил от… другото.
— И защо да е добре?
„Защото иначе кръвта ми щеше да се втурне бясно към друга част от тялото.“
— Защото така няма да се притеснявам повторно, че съм се изчервил.
Тизис прихна и Кип погледна крадешком деколтето ѝ. Почувства се странно. Щом вече бяха на практика сгодени… или нещо бъркаше?… редно ли беше да я оглежда дръзко? Или още си оставаше нахално зяпане?
„Оролам, нищо не ми е ясно.“ Погледна към вратата.
— Какво правиш? — попита тя.
— Честно ли да отговоря?
— Честно.
— Хрумна ми, че лоши хора може да строшат бравата и ще съм принуден да се бия с тях. С това поне знам как да се справя.
— Пак тази девственост, а? — Тизис поклати глава.
Кип изпъшка.
— Надявах се да съм затрупал тази дума със следващите си словоизлияния.
Тя сви устни замислено, очите ѝ блеснаха.
— Е, забелязах още един-два признака след това…
Кип закри лицето си с длани.
— Защо Оролам не ме прибере още сега? Смешен съм.
— Казах ти, че си очарователен.
— Жените не искат мъжете в леглото си, защото са очарователни — изтърси той.
— Жената пред тебе иска — отвърна Тизис със същата бързина.
И устата му изведнъж пресъхна като пергамент.
— Ще се погрижим за твоя малък проблем — обеща тя.
— Моя… ъ?
Тя да не говореше на чужд език? За кой негов недостатък си мислеше? Смотан? Нескопосан? Срамежлив? Безнадежден?
— Говоря за твоята девственост.
— О…
Оролам, трябваше ли да го казва на глас? Какво щеше да стане, ако някой минаваше точно сега по коридора? Думата „девственост“ би привлякла вниманието по-сигурно от всяка псувня.
— Да, да, разбира се — смотолеви Кип. — Исках да кажа „да“! Наистина го очаквам с нетърпение. Повярвай ми, нищо друго не съм очаквал така през живота си.
— Още сега.
Тя залости вратата, погледна леглото му и се усмихна. Но макар че думите ѝ бяха смели, имаше някаква свенливост в усмивката и поруменелите бузи. По-розови отпреди. Без никакво съмнение.
Но Кип Устатия не можеше да си отвори устата.
— В края на краищата — продължи Тизис — корабът няма да замине без мен, нали? Хайде, събличай се.
Звукът, излязъл от гърлото на Кип, дори не беше писукане. Проклятие! Той се взираше с копнеж във вратата. Да се съблече? Тук? На светло? Не беше дебел както някога, поне това знаеше, но… нали бе виждал Тизис гола. „Тя е великолепна, а аз… аз съм шибаният мечок.“
Май думата „шибан“ беше съвсем неуместна в неговия случай. Това обаче го накара да си представи как се сношава мечокът.
„Ех, не мога дори да си спра мислите. Сега съм с прекрасна жена, която иска да се люби с мен, но стърча като мечок, който изобщо не се е сношавал, и мисля.“
Ако го целунеше още веднъж, може би всичко в главата му щеше да се размъти и мислите ще секнат в розовия облак на щастието, че се е забравил в прегръдките ѝ, но…
— Да се съблека ли?!
— Чакай, чакай — разколеба се тя. — Прав си. Виждам, че мислиш далеч напред — не защото искаш да ме отблъснеш, а в случай, че нещо потръгне зле преди да се качим на кораба утре. А и не бива да го правим така. Сестра ми ще ме убие. Не че тя е самото целомъдрие… лицемерка такава. — Подхвърли обидата както се говори за много близък човек. Само споменаваше факт, не заклеймяваше. — Тя открай време си е наумила да ме продаде скъпо, все ми втълпяваше: „Не им даваш стоката, докато не ти дадат златото.“ То се знае, тя ще ме попита, когато се върна, дори ако сме направили всичко както трябва. И винаги познава дали я лъжа. Мога да почакам един ден. И ти можеш, нали? Не исках да те дразня.
— А? Какво?
„Аз ли съм прав?“
— Ако искаш, смятай, че аз съм виновна. Капризна съм. Извинявай. Утре. Или ще наемем стая в „Кръстопътят“, или ще се задоволим с капитанската каюта на кораба. Между другото, голямата стая си е чисто прахосничество, не мислиш ли? Аз поне си знам, че дълго няма да поискам да се вдигна от леглото.