— Аз… аз… — заекваше Кип.
Кръвта му не бързаше да се върне където обикновено ѝ беше мястото.
— Не се безпокой, ще наваксаме, обещавам ти — каза Тизис и плъзна длан по предницата на панталона му.
Когато най-страшните пролетни бури връхлитаха Ясписите, мълниите често се забиваха едновременно и в седемте кули на Хромария. За Кип усещането беше същото. Само че хиляда пъти по-силно.
— О, не си безразличен, както забелязвам — измърка Тизис.
Думите ѝ прозвучаха неочаквано мило, защото бузите ѝ станаха алени, като че ли сама се изненада от ужасната си палавост. Само че не отдръпна ръката си.
— Кип, знам си, че не започнахме добре и вината е моя, но…
Някой тропна силно по вратата. Тизис отскочи гузно, обаче се опомни веднага. Изви вежда.
— Видя ли от какво се спасихме? Можеше да стане много неудобно — прошепна на Кип.
Той мигаше стъписано, сякаш го бяха топнали във вана с огромни мехурчета от „не мога да повярвам, че това се случва“ и в очите му бе влязла пяна от сапуна на „ама аз май наистина ще науча какво е секс“.
Но по-мъдра част от него наблюдаваше отстрани. „И двамата сме деца, които си играят на големи. Пробваме обувки, които са ни твърде широки, и се чудим защо се спъваме.“
Тизис пак зашепна, вече сериозно и малко уплашено.
— Кип, който ще да е дошъл, не издавай, че съм тук.
И застана зад вратата.
Устните му мърдаха беззвучно, но той нямаше какво да каже. Отиде при вратата и я открехна не толкова малко, че да буди подозрение, но и не толкова широко, че да изглежда като покана.
— Ох, слава на Оролам, че те заварих! — възкликна Тея.
88.
В зори на Слънцеднев Карис, командир Железни и техните спътници доближиха Големи Яспис. Изтощени от тласкането на плъзгуна чак до Рат и от битката, не успяха да се върнат преди здрач дори в навечерието на най-дългия ден в годината. И само защото с тях пътуваше младият гений Бен-хадад можаха да продължат през нощта, като се ориентираха по звездите.
Още по светло той притегли по памет моряшка астролабия от луксин и свърши чудесна работа с нея. Изчисли ширината, пресметна с каква скорост ще гребат, спомни си на каква ширина е Големи Яспис, увери ги, че ще стигнат призори, ако гребат цяла нощ, и следеше да не се отклоняват от курса.
През повечето време. Карис си представяше, че няма как да не забележат от огромно разстояние великанските кули на Хромария, но късно през нощта върху морето се разстла мъгла и макар че успяваха да се ориентират по най-ярките звезди, накрая се отклониха западно от Големи Яспис, от другата страна на Малкия.
— Още по-добре — тихо отбеляза Железни. Двамата с Карис бяха на веслата, другите още спяха. Скоро трябваше да ги будят. — На кея на Хромария пазят онези от Бялата гвардия. Няма да им предам Гавин.
— Преди всичко са му нужни хирурзи. Западният кей е доста близо до лечебницата на Амалу и Адини.
Най-способните хирурзи и на двата Ясписа, може би и във всички сатрапии. Бяха натрупали огромно богатство, като лекуваха две десетилетия благородници и Цветове, а после освободиха робите си и дадоха религиозен обет да изцеляват бедняците на Големи Яспис.
— Карис… — промълви Железни след няколко дълги загребвания. — Настъпи Слънцеднев. Ако не покажем Гавин пред Спектъра днес… Няма да се откажат от назоваването на Призма, ако само ги уверим, че се е върнал.
— Видя очите му.
Едното око. Почувства се като мъртва в душата си. Железни помълча.
— Синьо е.
— Значи знаеш. Надеждата ни умря. Загубихме.
И Гавин знаеше. Когато се смрачи и не можеха да притеглят, той настоя да помага в гребането. Каза, че само за това го бива. Но скоро припадна от раната и дългите лишения.
Карис го гледаше заспал на палубата, изгореното му око превързано толкова добре, колкото бяха успели. До вчера искаше само да види отново съпруга си и просто да се радва, че е жив, че отново е неин. И първо забеляза не мръсотията или окървавената му усмивка, или осакатената ръка, или изгореното око, или боядисаната в черно коса, или дългата брада, или неукротимия му дух. Забеляза онова, което смаза обичта, облекчението и надеждата — неговото здраво око. Синьо око, със светлия оттенък на лед, умно око с цвета, който имаше по рождение.
Тръгнаха да спасят Призма. Спасиха човек.
Извършиха немислимото — петима спасиха един от петдесет хиляди. И не постигнаха нищо.
— Призмите не умират така — каза ѝ Железни почти шепнешком. — Когато избраха мен за командир на Черната гвардия, ми обясниха признаците, за които съм длъжен да следя. Но нищо в Гавин Гайл дори не наподоби обичайното за другите Призми.