Тея събра качулката пред лицето си и изчезна. Пръстите на Бялата шавнаха в знак, че иска Кип да я доближи.
— Бюрото. Картата. Вземи я. И една последна загадка за тебе, потомъка на Гайл: „Не само Призмите бягат“.
Кип намери в бюрото карта от Девет крале между стъклени плочки. Бялата, но много по-млада. Картата на Несломимата. Пъхна я в един джоб на туниката си.
— Дръпни пердетата — помоли Бялата. — Искам… да погледам светлината.
Кип откри прозорците за погледа ѝ. Навън още беше сиво, тепърва щеше да се зазори.
— Светлината на Оролам да ви озарява, върховна повелителко.
Тя не отговори. Черногвардейците чуха последните му думи, изречени високо, и дойдоха да застанат от двете страни на леглото ѝ. Последна стража. Сълзи се стичаха по лицето на Гавин Грейлинг.
Кип излезе в коридора. Не можеше да си позволи скръб сега. Трябваше да мисли.
Настъпваше утрото на Слънцеднев. Още сега ли щяха да посочат Зимун като избраник за Призма? Да, така би могъл да изпълни сутрешните церемонии. Ако Кип искаше да бяга, нямаше много време.
Другите го чакаха.
— Да вървим! — подвикна Кип.
Хукнаха към асансьорите. Висшият луксиат Селена в многоцветните си одежди идваше срещу тях, за да изпълни последния ритуал за Бялата. Притисна се до стената, за да не я съборят.
Струпаха се в асансьора и нагласиха тежестите. Измъкнаха се, слава на Оролам.
Круксър дръпна лоста и се спуснаха… на следващия етаж.
Спирането беше толкова разтърсващо, че всички щяха да изпопадат.
— Капитане, какво правиш? — попита Феркуди.
— Не съм пипал нищо — оправда се Круксър и раздвижи лоста нагоре-надолу. Асансьорът не тръгна.
Вратата се отвори. Бяха на етажа на Спектъра и Кип видя самодоволната физиономия на Гринуди. Явно лостът, който държеше, можеше да спира механизма на асансьора.
— О, господа, моите почитания — каза робът. — Промахос Гайл желае да дойдете с мен. Веднага.
От тържествуващата му усмивка Кип разбра, че са загазили.
90.
В един безумен миг му щукна да пребие Гринуди и да си плюе на петите. Разбира се, по-лош план от този не би могъл и да си представи, но отвратителната ухилена муцуна го изкушаваше.
Тръгнаха с натежали сърца след роба към поста на Бялата гвардия. Тук бездруго нямаше пост на Черната гвардия — твърде големи загуби бяха понесли, за да отделят хора за това. Черногвардейци стояха само пред залата нататък по коридора.
Но когато доближиха четиримата стражници, млад офицер от Бялата гвардия се надигна с усилие от стола, на който си почиваше. Подпираше се на копие за лов на глигани. Имаше напречник зад острието, за да не прониква прекалено дълбоко, иначе глиганът би могъл да изкорми ловеца. Той го използваше като патерица.
Кип долови напрежението в другите от групата, когато познаха мъжа — настръхнаха като глутница вълци.
Беше Ейрам. Шина крепеше раздробеното от Круксър коляно. През годината, откакто бе станал сакат, явно бе подхранвал омразата си, защото сега лицето му беше по-изкривено и от крака. Но трудното ходене не му бе попречило да наедрее. Ръцете и раменете му бяха огромни, колкото и съсухрен да изглеждаше единият крак. А Кип не се съмняваше, че Ейрам борави с това копие много по-сръчно, отколкото някой би предположил.
В очите под спуснатите клепачи се мярна нещо, което Ейрам побърза да потисне. Кип обаче разпозна чувството. Цялата ненавист и злоба, от които преливаха очите му, не можеха да го скрият. Не и от Кип. Това беше тъга.
Тъга, че си прогонен от общността, към която си мечтал неистово да принадлежиш. Тъга, че си отритнат.
Чак когато откри в очите на Ейрам огледалното отражение на собствените си чувства, Кип осъзна пустотата в себе си. Кога бе умрял в него същият копнеж? През целия си живот беше отритнат. Дебелакът. Синът на пияната пачавра. Тиреецът. Копелето. Несправедливо издигнатият. Момчето, промъкнало се незаслужено в Черната гвардия. Винаги се чувстваше отблъснат, изтикан встрани.
Ейрам чувстваше същото. Бе загубил мястото си в Черната гвардия. Кип също щеше да го загуби съвсем скоро. Как да гледа Ейрам и да не изпитва състрадание?
Бойните умения не превръщаха никого в черногвардеец, макар че бяха част от същността на тези воини. Най-важна за тях беше саможертвата. Те живееха и умираха един за друг, тази беззаветна преданост превръщаше тяхната цялост в нещо по-голямо от сбора на отделните части. Ако трябваше да изпълни заповед, която ще му навлече смъртта, черногвардеецът се подчиняваше, защото обичаше съратниците си и вярваше, че неговият командир не би прахосал напразно живота му. Дори ако самият той не виждаше смисъл в заповедта, не се съмняваше, че в нея има смисъл. Понякога допускаха грешки, бойци и командири се проваляха, но поне в тяхното мъничко кръгче от огромния свят това не се случваше заради нечия злонамереност или самолюбие.