Разбира се, можеше да има по-малки селища и между тях. Ако жителите им не ги бяха изоставили, уплашени от настъпващата армия от цветни бесове, а в такъв случай можеше да си броди, докато умре и…
„Не си помагаш, Кип.“
Огладняваше. „Не мисли за това. Всичко друго, но не и това.“
В най-лошия случай, ако можеше да измине по осем левги на ден, очакваше да се добере до град за седем дни. В най-лошия случай. Можеше да го направи. Нуждаеше се само от вода. Собствените мазнини биха му помогнали да издържи много по-дълго, поне на теория, макар че колкото повече губеше сили, толкова по-бавно щеше да ходи. Усети се, че мислено мести топчетата на сметало, докато прави сметки. Чудна работа, това помагаше.
Тоест помагаше поне в сметките. По-находчив човек вероятно би накарал ума си да млъкне, докато върви. Но Кип успяваше да наложи мълчание на ума си колкото и на устата.
„Каквото ти е в главата, това ти е на устата“ — често бе натяквала майка му.
Допускаше, че ще успее да измине по осем левги дневно. На тези равни песъчливи брегове изглеждаше много убедително, но той знаеше, че има и други брегове — каменисти или с отвесни канари, или джунгла, чийто гъсталак стига чак до водата. Имаше и дълги носове, простиращи се цяла левга навътре в морето. Ако следваше бреговата линия, трябваше да извърви много повече от шейсетте левги, които кораб изминава от град до град. Ако не вървеше по самия бряг, рискуваше да се залута в непозната джунгла или дори обикновена гора.
Наложи се за няколко минути да се съсредоточи върху дишането си, защото и гърлото, и гръдният му кош се свиха в опит да го удушат.
Не спираше. Умът му се вкопчи в тази упоритост като захапка на булдог. Най-лошото, което може да го сполети ли? Да се провали? Много провали имаше досега в живота си. Да умре? Много пъти се бе разминал на косъм със смъртта. Понякога беше страшно, друг път ужасяващо, случваше се и да е вълнуващо и често изобщо не зависеше от неговия правилен или грешен избор. Човек не спира, за да направи смъртта си неизбежна, само защото ако продължи напред, е вероятно да умре. Ако ще да беше окаяно дебело разочарование, Кип поне не се предаваше лесно.
Ухили се. Окаяно дебело разочарование, което макар и с доста помощ и благоприятни случайности уби крал, спаси Призмата и уби бог. Не е зле за един дебелак. По дяволите, веднъж дори надхитри Андрос Гайл.
Колко странно — надхитрянето на Андрос Гайл му се струваше по-голямо постижение от унищожаването на един бог.
Е, да, в онази история с бога имаше и късмет, все едно си представяше, че Оролам е огледал бойното поле, за да намери подходящ инструмент, с който да спаси Призмата, не е открил нищо достойно и се е спрял на Кип, защото е стоял най-близо.
Кип се запъна за миг.
„Гадничко се отнасям със себе си. Никога не бих позволил някой да се държи така с мой приятел.“
След час стигна до поточе. Отпи с надеждата, че водата е чиста. Не че имаше голям избор. Пи още, съвсем бавно, за да се увери, че не му се гади. И още няколко глътки. Изправи се и съжали, че няма мях да го напълни с вода.
Погледът му се прикова в обувките от зелен луксин. Да бе, нямало как да си направи мях.
Въздъхна, притегли зелено и оформи зелена торба. Първо магията, винаги магията. Загреба с торбата много вода и изви зеленото така, че да се намества удобно на гърба му. Притегли ремъци за раменете, после и ремък около кръста.
Реши да използва времето, докато ходи, за да навакса с всички практически упражнения. За жалост на неговото равнище тренировките за Черната гвардия се състояха почти само от ръкопашен бой с идеята, че това залага основата за по-нататъшната подготовка. По време на плаването към Ру ги учеха на правилните хватове и основните движения с меч, също и как да презареждат мускет. Останалите новаци в Черната гвардия вече знаеха всичко това. Някои от тях тренираха с оръжия от години. Някои боравеха вещо с лъкове или други оръжия, които Кип докосваше за пръв път. Той изоставаше, и то много.
„Но пък мога да си направя зелен голем. Много полезно умение в момента, няма що.“
Струваше му се, че брегът се извива по мъничко, но само променящото се положение на слънцето в небето не стигаше да потвърди подозренията му. Бен-хадад от неговата група бе споменал веднъж, че се научил как да притегля луксин, за да има винаги подръка секстант и да не се губи. Разбира се, щеше да се нуждае непременно и от компас, а макар че можеше да оформи от луксин корпус и течна среда, в която да сложи парченце философски камък, не съществуваше луксин с магнитни свойства. Някои неща си принуден да правиш по трудния начин.