— Аз…
— Върви си! Преди да съм решил да те арестувам! Вън! — изрева Андрос.
Кип се разтресе от ярост. Не заради себе си, а защото Железни беше въвлечен в това. И внезапно усети как Джил Грейлинг и Калиф се озоваха зад гърба му. За да защитят Андрос Гайл от него. „Не, няма да стане така.“
Излезе като в мъгла. Другите от групата и дори Железни тръгнаха с него. Двойната врата се затвори след тях, но преди някой да отвори уста, се отвори отново и Андрос надникна.
— Командир Железни — каза тихо, — знам колко те обичат твоите черногвардейци. Ако поведеш бунт, готов съм да се обзаложа, че половината ще застанат на твоя страна. Ти решавай — искаш ли да причиниш това на която и да е от двете половини? Защото после ще разпусна толкова скъпата ти Черна гвардия, на която ти сам ще навлечеш края.
Андрос се върна в залата. Кип погледна лицето на Железни и се уплаши. Огромният ветеран също трепереше от ярост, стиснал юмруци. Кип никога не забравяше, че Железни е напращял от мускули великан и може би най-великолепният боец, когото ще срещне през живота си, но това напомняне го вцепени. Чуваше дишането на Железни — вдишване до четири, задържане до четири, издишване до четири, празни дробове до четири. Същият похват за възвръщане на спокойствието, на който ги бе научил, за да овладяват бойното настървение или да укротяват гнева си.
Железни се взря в Кип и попита сдържано:
— Значи е мъртва?
Говореше за Бялата.
— Вече е мъртва. Видяхме я преди десетина минути и краят ѝ настъпваше бързо.
Железни тръгна към асансьора и те го последваха, без да се замислят.
— Я, кой прилича на наритано кученце? — подхвърли Ейрам, когато минаха покрай поста на Бялата гвардия.
Кип постъпи като Железни — не направи нищо. Ейрам очакваше да му посегнат. Разсмя се в лицето на Кип.
Кип го загърби и чу дрънчене на шлем в стена, а смехът секна.
Озърна се в движение, но никой от групата не забави крачка. Ейрам се олюляваше с размътен поглед, шлемът му бе нахлупен до веждите. По стената зад него имаше драскотини. Той се тръшна на стола. Другите от Бялата гвардия го гледаха смаяно. Кип се вторачи напред, за да не привлича вниманието им.
Спряха пред асансьора и Железни, който дори не се обърна, каза тихо:
— Благодаря ти, Лео.
Кип изви глава към грамадния си приятел, но той също гледаше право напред с трудно забележима самодоволна усмивчица.
Асансьорът се изкачи до етажа и от него излезе Карис с две робини. Попиваше зачервеното си лице с кърпичка, като че ли бе тичала, едната робиня се мъчеше да подреди някак дългите ѝ тъмни кичури, а втората объркано стягаше последните връзки по гърба на роклята ѝ.
— Какво стана? Знаят ли вече? — попита Карис.
— Не — отговори Железни, — Промахосът току-що ме отстрани от Черната гвардия.
— Какво?! Разделихме се само преди…
— Трябва да влезеш там веднага — прекъсна я той. — Научи каквото можеш. Кажи им в подходящ момент. Бялата би искала това от тебе.
— Значи е мъртва.
Лицето на Карис се сгърчи от скръб, но тя побърза да я потисне.
— Не си позволявай да оглупяваш от мъка — предупреди я Железни. — Влез. Ще се видим по-късно.
От погледа на Карис личеше, че иска да добави нещо, но се опасява да не ги подслушват.
— Кажи на Кип — заръча тя.
Взря се в Кип, но май не намираше подходящи думи. Протегна ръка и докосна неловко рамото му, сякаш искаше прошка за последното им спречкване. Нямаше време. Едната робиня сложи още малко пудра на лицето ѝ и тя се отдалечи.
Заповяда с жест на робините да чакат пред поста и мина с вирната глава покрай мъжете от Бялата гвардия. Ейрам още стискаше главата си с ръце, другите гледаха умърлушено.
— Няма да ме докосвате — заяви Карис, предшествана от силата на волята си като ударна вълна на взрив. — Дори няма да ми говорите.
И те се подчиниха.
91.
Зимун седеше с дядо си на подиума, където му беше мястото. Засега. Короната на избран за Призма тежеше приятно на главата му. Но той се бе надявал на нещо по-голямо. Само избраник? Защо просто не го обявят за Призма?
Пак хитрини на дядо му, това беше ясно. Старецът искаше да го държи на каишка. Зимун щеше да му го върне тъпкано след време. Сега му беше досадно, че този Висш луксиат е център на вниманието с нескончаемото си дърдорене. Струваше му се, че от цяла вечност е нагласил на лицето си маската на почтително внимание, а луксиатът сякаш изобщо нямаше намерение да млъкне. Затова Зимун оглеждаше събралите се благородници и си подбираше жени, които ще примами в леглото си.