Много му харесваше драмата в тези преживявания. Обичаше самото преследване. Лавина от думи, обсипваш я с внимание, винаги си нащрек, за да знаеш кои ласкателства я вълнуват по-силно, напипваш слабите места и често се връщаш към тях. И нито за миг не се разсейваш в лъжата, че тя е център на света за тебе.
После се любите. Отначало хубаво и страстно, с животинска похот и пълно отдаване. Щом вече е твоя, започваш да редуваш мигове на безразличие. Молби за прошка, подаръчета, заблуди и пак се любите, но вече не чак толкова хубаво.
И най-силната тръпка може би е да виждаш как жената се влюбва, макар очите ѝ да издават, че се противи.
След това остава само да довършиш разгрома. Спречкване, сдобряване, плесница, извинение, изневяра — отначало крадешком, после се оставяш нарочно да те завари, още молби за прошка, унижения, хвърляне на вината върху нея, трупане на тайни, с които да я изнудваш, за да стои настрана, щом я захвърлиш. Понякога вмъкваш цели седмици, през които се държиш мило. И когато е изстискана, окаяна, смазана, съсипана, когато е намразила себе си, продължаваш нататък, може би с нейните най-близки приятелки.
Предпочиташе омъжените жени. Случваше се да срещне трудности в съблазняването им, но те имаха достъп до повече пари и тайни, а и не беше чак толкова вероятно да се вкопчват в него, когато искаше да се отърве. Докато беше млад, щеше да им внушава по-лесно, че те са виновни за раздялата. В края на краищата той беше само едно момче. А и те трябваше винаги да се съобразяват със своите съпрузи, не можеха да го дебнат непрекъснато, затова успяваше да си намира и други развлечения едновременно с връзката.
Лив Данавис беше единствената, която наистина успя да му се изплъзне. Оправдаваше се пред себе си, че в нея търсеше само разнообразие покрай любовните игри с жената на един пълководец. Имаше си и всевъзможни други грижи. Да, провал, но не се обвиняваше за това. Още беше млад, тепърва се усъвършенстваше.
Защо ли се улисваше в тези празни мисли? Тук имаше предостатъчно хубави жени, но нямаше да ги подбира само по външност. Не и с новото си положение.
Може би само за кратка разтуха. Но първо трябваше да научи кой какъв е тук, преди да влага време и сили в това. Дядо му не споделяше с него нищо нито за благородниците, нито за замислите си.
А това означаваше, че Андрос се страхува от него. Зимун не знаеше дали това прозрение го ласкае (значи все пак са равни), или го дразни. Само му тровеше живота излишно. А Зимун знаеше, че се нуждае от подкрепата на дядо си във всичко. Не можеше да се опълчи на стареца, без да се лиши от най-здравата опора. Поне докато не стане Призма. Дотогава изборът можеше да бъде отменен.
Коварен дърт пръч.
Но какви ги вършеше Андрос с Кип на вратата? Изритваше го? Зимун очакваше, че Андрос ще държи Кип подръка, за да е сигурен и в неговото послушание. Да не би да се беше поддал на гнева? Все пак беше Червения, а и остаряваше. Ама че тъпанар.
Тази сутрин, след отвратително ранното събуждане преди разсъмване, за да дойдат в Хромария, Зимун направи всичко възможно, за да подслуша какво ще заповяда дядо му на роба си, онзи спаружен старец… как му беше името?
Да предаде на не знам кого си, че ще има един час. А сега същият роб се появи от коридора заедно с Кип.
Значи Андрос даваше на Кип цял час да избяга. Защо ли постъпваше така?
И Кип щеше да се измъкне. Какъвто и да беше планът, Андрос искаше преследването да изглежда истинско в очите на останалите. Но Кип щеше да има цял час преднина.
Зимун се размърда на стола и се наведе към дядо си, който уж слушаше внимателно проповедта на Висшия луксиат.
— Трябва да ида до тоалетната.
Андрос го изгледа жлъчно.
— Ти да не си дете? Стискай.
Въпреки това Зимун се канеше да излезе, но двойната врата отстрани се отвори за втори път. Това беше твърде неучтив начин някой да нахълта в залата, защото имаше и вход отзад, пък и пантите скърцаха противно. Зимун се надяваше някоя робиня или дисципула да си отнесе пердаха, щом не се е погрижила за пантите.
Влезе жена — нисичка, на трийсет и няколко, леко кльощава, но необичайно мускулеста, тъмнокоса. Носеше толкова пищна скъпа рокля, че непременно принадлежеше към най-видните родове. Коя друга би дръзнала да прекъсне толкова невъзмутимо церемонията? И си беше красавица. Хъм, богата… На нейната възраст не можеше да не е омъжена… Може би се появяваше подходяща мишена за следващото съблазняване. Незнайно защо му се струваше позната.
Охо, тя го видя, гледаше като омагьосана. Зимун беше необикновено красив за мъж. И сега беше Призмата. Жените обожават могъществото.