92.
— Колко време имаме? — попита Железни.
— Един час.
Кип му бе казал само, че е сключил сделка с Андрос… и че отстраняването на Железни от командването на Черната гвардия не е влизало в уговорката.
Железни кимна, без да хаби думи за очевидното. Трябваше да побързат.
Влязоха стремително в казармите на Черната гвардия. Тея ги пресрещна на вратата, за да си помислят другите в групата, че е дошла току-що отдолу. В този ден почти всички черногвардейци бяха пръснати по дежурства. На Слънцеднев имаше толкова работа, че и мнозина новобранци бяха разпратени да бдят за реда в тълпите, да стоят на пост или да наблюдават на ключови места. Завариха в казармите само четирима-петима, които се отбиваха да подремнат половин час или да хапнат на крак, преди да започне следващото дежурство.
Но най-голямата изненада за всички беше появата на Бен-хадад.
— О, слава на Оролам — възкликна той. — Търсих ви къде ли не. Какви са тези неща, които намерих? Пръчки монети? Оръжия? Заповеди за…
— Млъкни — спря го Кип. — Не сега.
— Нямам търпение да ви разкажа къде бях! Участвах в…
— Бен! — спря го и Круксър.
— Среща тук след три минути — нареди Железни, без да забавя крачка.
Групата се пръсна към наровете и сандъчетата си.
— Чакайте… — сепна се Кип, който си носеше всичко. — Какво правите?!
Спящите черногвардейци се събудиха и веднага усетиха, че нещо не е наред.
— Какво става, командире? — подвикна Стъмп и скочи от леглото.
— Вече не съм ваш командир — осведоми го Железни, докато крачеше към стаята си. — Отстраниха ме.
Все едно ги порази с мълния.
— Какво?… — ахна Лем.
— Що за адска глупост?! — кресна Стъмп.
Железни не отговори. Кип вървеше с него.
— Сър, каква част от сделката искате да ви разкрия?
Железни не се обърна. Започна да пълни раницата си.
— Това, с което си се захванал, правилно ли е?
— Поне не е… зло. То е хитрост за доброто и на моята група, и на сатрапиите.
— Щом е така, значи е правилно.
— Ще дойдете ли с мен? Поне до кея?
Железни замря за миг, защото видя на бюрото си малка торба. Взе я и надникна.
— Андрос… Старият лисугер!
Издиша рязко и отиде при портрета на млада парийка. Извади ножа си и сряза платното до рамката. Пъхна ръка в дупката отзад и извади керамична тръба. Счупи я в ръба на бюрото. Вътре имаше навит лист.
— Какво е това? — попита Кип.
— Заповеди. — Железни четеше написаното на листа. — От Бялата. Едната е в случай на нейната естествена смърт, другата — ако бъде убита. Да отговоря на предишния ти въпрос — не, Кип, не мога да дойда с тебе. Иначе онзи, когото твоят дядо се опитва да заблуди, няма да ти повярва дори за секунда. Скарва се едновременно и с двама ни, а аз тръгвам с тебе да те закрилям? Твърде нагласено изглежда.
— Не го обмислих от тази страна — призна Кип.
— Дядо ти не разбира верността между хората. На стария глупак изобщо не би му хрумнало, че ще поискам да те закрилям, ако не намирам в това някаква лична изгода.
Кип изви вежди. До този ден не бе чувал Железни да каже лоша дума за никого от Цветовете, дори ако си личеше какво е мнението му.
— Вече не съм черногвардеец. — Железни му намигна, колкото и изопнато да беше лицето му. — Не мога да тръгна с тебе и заради това, което се случи.
— Не говорите за онова горе, нали? — обърка се Кип.
— Кип, с Карис спасихме баща ти. Върнахме го на Ясписите.
— Върнали сте го? Той е жив! Знаех си!
— Тихо! Пострадал е зле. Може би е осакатен завинаги. И вероятно… вече не може да служи като Призма.
— Трябва да отида при него. Аз… С какво да помогна?
— Помогни, като не отидеш при него.
— Какво?! Защо? Той ми е баща!
Другите от групата си събираха вещите и Кип изгаряше от желание да попита какво ги е прихванало, но… баща му!
— Защото скоро ще бъдеш подгонен от неговите врагове. А те дори не знаят, че е жив.
„Исках аз да го спася.“ Кип не би си позволил да изрече думите на глас. Но тъкмо това се бе зарекъл да направи. Може би беше допринесъл, като принуди дядо си да включи повече хора в издирването, но Андрос сигурно щеше и сам да стигне до това решение. Още една неизпълнена клетва. Както не бе успял да открие уличаващи сведения за Клитос Сини, а баща му го беше помолил за това преди… година ли бе минала?
Твърде много му се бе струпало накуп. Твърде много мисли и твърде силен натиск отвсякъде.
— Къде беше той? Как го намерихте? Дори не знаех, че сте заминали.
— Спасихме го от моята сестра — нукабата. Тя искаше да го ослепят.