— Вашата сестра ли? Не знаех, че имате… — Кип впи поглед в портрета на хубавата млада жена със скъпоценни накити, вплетени във вдигнатата на кок коса, с дяволити кафяви очи, озарени от оранжеви ореоли. — Нукабата е ваша сестра?
Железни сякаш не го чу.
— Андрос е прав — мнозина или повечето черногвардейци ще се присъединят към мен, ако тръгна с тебе… дори само до кея. Помисли какво ще се случи, ако внесеш разкол в Черната гвардия. Как би изглеждала победата? Ако нашата половина изтреби останалите, после какво ще правим? Ще убием Андрос? А след това? Захвърляме оръжието и се оставяме да ни екзекутират? Налагаме волята си? Ние ли ще управляваме Хромария? Не сме предназначени за това.
— И какво ще правим? Оставяме го да победи, така ли? — вбеси се Кип.
Правеше точно каквото искаше от него онзи кръвопиец, оплел го в паяжината си. И още не виждаше никакъв изход. Дори не биваше да отиде при единствения човек, който можеше да си премери силите с Андрос Гайл. Баща му най-сетне беше тук… а Кип трябваше да замине? Веднага? Без дори да го зърне?
— Той е нагласил всичко! — каза на Железни. — Искал е да се случи на самия Слънцеднев. Всички ще говорят само за празника, за пиршеството, за новия избраник и какво вече са научили за него, ще жалят и ще възхваляват Бялата, която всички обичаха, ще умуват коя ще я замести. В друго време отстраняването ви щеше да е страшен скандал, но сега… Изрита и мен, и вас, но това ще потъне под другите новини, нали?
— Трошач, ако искаш справедливост, не я търси на земята.
Железни рязко вдигна глава към вградения в стената кристал. Той блесна в жълто, в червено и пак в жълто. Кристалите се използваха рядко — цялата система беше твърде податлива на повреди и трудна за поправяне. Обикновено си служеха с нея само да обявяват цветовете на новодошлите притеглящи по време на изпитанието им… и в най-крайни случаи. И до кристалите би трябвало да имат достъп само Висшите луксиати и Черната гвардия.
— Този код не е от нашите — процеди Железни.
— Как тъй?…
Но Железни вече излизаше от стаята.
— Кой тръгва с Трошача? По-бързо! Аз не мога. Моят път е друг.
Нисичкият Даелос се поколеба, после каза:
— Трошач, родителите ми ще умрат от мъка, ако напусна. Откакто съм се родил, това е тяхната мечта. И винаги е било и моята мечта. Съжалявам.
— Даелос, не те обвинявам за нищо. Но той искаше да каже само кой ще ме изпрати до кея…
— Не — поправи го Железни. — Тръгнете ли с Трошача, вече не сте в Черната гвардия. Завинаги. Такава е волята на промахоса.
— Аз тръгвам — твърдо каза Круксър, макар да изглеждаше, че ей сега ще се свлече без дъх.
— Срежи си нашивките — нареди Железни.
— Чакайте. Какво?! — смотолеви Кип. — Круксър, какво говориш?!
— И аз тръгвам — заяви Феркуди.
— Бройте и мен — избуча Големия Лео.
— Чакайте, какво значи това?!
— Мен също — обади се Гос.
— Дори не би ми хрумнало да се деля от вас — каза Тея.
Винсен сви рамене.
— Май ще падне веселба. Идвам.
— Нямаме време! — напомни Железни. — Стройте се в редица. Всеки от вас е намерил лист в раницата си. Подпишете го.
— Спрете! — кресна Кип. — Какво правите? Цял живот се стремите да влезете в Черната гвардия. Остава ви една крачка. Аз трябва да се махна, но тъкмо затова вие можете да останете. Защото ако не съм тук, няма да се стигне до сблъсък между нас.
— Трошач, нищо ли не си разбрал? — попита Круксър. — Всички сме достойни да бъдем черногвардейци. Командирът предложи на всеки от нас да ни повиши. Но ние искахме да бъдем в Черната гвардия не заради дрехите и възхищението на околните…
— За мен и дрехите, и възхищението си бяха страхотни — прекъсна го Тея.
— Аз харесвам дрехите и възхищението — съгласи се Феркуди.
— Феркуди! — възмути се Круксър.
— Какво толкова… тя каза същото… Бен, защо ме ръгаш в ребрата?
— Символите и украшенията са прекрасни — продължи Круксър. — Но ние искахме да бъдем черногвардейци, за да служим на възвишена цел.
— Но ако аз не съм… — Кип се запъна.
— Не е задължително това да е висшата ни цел — възрази Круксър, но Кип не знаеше дали другите биха казали същото. — А що за възвишена цел е службата под властта на злодеи?
— За какво са ни символите на честта, ако няма чест? — натърти Бен-хадад.
— Ама аз още харесвам символите и украшенията — промърмори Феркуди.
— Трошач — каза Тея. — Тук ни е най-добре. Не искаме да си тръгнем. Само че искаме да тръгнем с тебе.
А той си мислеше, че ще загуби всичко. Усети как се сгрява, сякаш светлина пронизваше цялото му тяло.