— Ще намерите по два комплекта черни униформи в походните си раници — каза Железни. — Чух, че някои от вас искали да постъпят в Черната гвардия преди всичко заради тях.
Никой не се засмя. Черните униформи не само бяха невъобразимо богат дар, прилягащи по тялото и удобни, скъпи и полезни. Те бяха и върховният символ на елитната Черна гвардия — на всичко, от което групата се отказваше. Но техният командир ги бе удостоил с униформи, значи смяташе, че са достойни за честта и братството, които бяха решили да пожертват.
— И сега какво? — изръмжа Железни. — Да ви раздам и носни кърпички ли? Строй се!
Кип не виждаше почти нищо през сълзите. Но групата се строи светкавично и той зае мястото си в края на редицата.
— Вие вече не сте черногвардейци — каза им Железни.
Тръгна покрай редицата, вземаше подписаните заповеди за уволнение и откъсваше нашивките от ръкавите им. Кип беше последен. Железни сякаш му изтръгна и сърцето.
— Лем! — подвикна Железни. — Занеси документите на секретарите. Да ги препишат в три екземпляра и да ги регистрират в архива.
Простодушният Лем грабна листовете и изфуча през вратата. Железни бръкна в торбата, която държеше в ръка.
— Сега можете да се наричате както пожелаете. Ако не харесвате тези емблеми, направете си свои. Промахосът ви нарече Могъщите.
Пак мина покрай редицата и закрепи емблема с кукички на лявото рамо на всички. Изобразяваше могъщ мъж с черни дрехи на червен фон, застанал леко разкрачен, навел глава, изпънал ръце до тялото си, а от юмруците му излизаха лъчи на магическа сила. Кип неволно си спомни как се бе отървал от пиявиците в джунглата.
— Сега вървете — каза им Железни — и Оролам да бди над вас. Дано ви видя отново. Ако не в тези тленни поля, поне в рая.
Тръгнаха към вратата, но Кип изостана, докато другите излизаха в коридора.
— Командире, може ли да попитам откъде са емблемите?
— Андрос Гайл ги е поръчал.
— Толкова много?
Железни кимна.
— Да. И оръжията са от него. И припасите. Но не и униформите.
Невероятно. Кип тъкмо се бе настроил за неутолима омраза към стария убиец, а Андрос му бе върнал групата. Не само им беше дал оръжия и снаряжение, а се бе погрижил да бъдат уволнени по негова заповед, иначе трябваше да връщат парите, получени при постъпването си като новобранци. А всички ги бяха похарчили или дали на семействата си или на предишните си собственици. Щедрост от Андрос Гайл?
— Сър, вие къде ще отидете?
— На друга фронтова линия в същата война.
— Спрете! — извика непознат глас в коридора, където бяха другите от групата. — Кой от вас е Кип?
— Аз съм — гръмко отговори Гос. — Какво искаш?
Отекна изстрел на мускет.
93.
Първият срамен подтик на Кип беше да побегне. Забрави го, щом видя лицето на Железни, който също възпря първия си подтик. Само че неговият беше да се хвърли в посоката, от която чуха изстрела.
Железни обаче не забеляза страха на Кип.
— Не мога — каза му. — Дори ако това означава… Върви, Трошач, върви!
Бутна го към асансьора и хукна на другата страна. Кип забрави колебанията си и се втурна към асансьора. И четиримата нападатели от Бялата гвардия бяха повалени. Двама пищяха, един пълзеше с разкъсан гръклян, кръвта му изтичаше на тласъци и оставяше лъскава диря по каменния под.
Всички от групата бяха прави. Винсен и Големия Лео се наведоха над двамата пищящи умиращи противници и им прерязаха гърлата. Пълзящият вече бе замрял. Четирите трупа още потръпваха.
— Ама че гадост — изсумтя Феркуди. — Гос, ранен ли си? Помислих, че…
Гос мигаше.
— Аз… На Оролам топките… Не знам как не ме улучи. Или куршумът е изпаднал, или е станало нещо друго. Некадърно зареждане…
Залитна и Круксър го хвана и леко го отпусна върху окървавените плочи. Гос вече беше мъртъв. Имаше дупка точно в средата на гърдите му.
— Дошли са да ни убият — каза Круксър и затвори очите на Гос. — Без предупреждение. Дори не опитаха да ни пленят.
— Не бива да стоим тук — напомни Тея.
Но още преди да заглъхнат думите ѝ чуха тежък тропот в шахтата на асансьора. Големия Лео не се заслуша, а вдигна тялото на Гос.
— Не мога да го зарежа така. Ще ви настигна.
Грохотът не спираше и когато Кип надникна в шахтата, успя да види как дебели железни плочи я преграждат на всеки етаж.
— Това е част от мерките за отбрана на всяка кула — обясни Круксър. — Знам го от родителите си. Отварят се само нагоре, за да се качват войници при нужда, но никой не може да се спусне. Пресметнали са, че и най-силните притеглящи ще се бавят поне пет минути, докато минат през всяка плоча. Трябва да слезем по стълбището за роби. Вратите може да са залостени, но ще ги разбием. След мен!