Лесен или труден — все едно. Кип изобщо не притежаваше уменията, които биха му помогнали да се спаси. Ето какво му струваше загубата на една игра на Девет крале — неговият дядо му забрави да участва в практическите занятия.
Кип се мъчеше да налучка онова, което други изучаваха от много поколения. „Е, и? Гений на магията ли съм, или не съм? Я почакай… Защо се лутам из мисли за секстанти, компаси и мехове? Трябва да си направя плъзгун.“
Нали бе видял как се прави? Дори бе помагал в тласкането на плъзгун.
Но провалът със сложно устройство като плъзгуна можеше да го насади насред морето без никакъв шанс да се измъкне оттам. Кип би се задържал на повърхността известно време, но теченията нямаше да го отнесат сами до Големи Яспис, а опиташе ли да плува дотам с реактивни струи от вода като Гавин, щеше да разкъса ореола още преди да е преполовил пътя.
„Способен съм да притеглям във всички тези цветове… Все едно нося сандъче, претъпкано с всевъзможни инструменти, но съм прекалено тъп да работя с тях.“
„Или прекалено невеж“ — поправи го по-благ глас в главата му.
Вярно си беше. Защо да обвиняваш някой дивак, че не може да чете?
Но не би поискал от него да ти чете писмата, които получаваш.
Светлината избледняваше и Кип се зае да умува над други затруднения. Избра равна част от брега, където можеше да се подслони при палмите. Свали от раменете си раницата с вода. Погледна потъмняващото небе и събра достатъчно син луксин, за да направи кутия с отвор отгоре, който запуши. После застана на брега с лице към залязващото слънце и събра толкова червен луксин, колкото му беше по силите, търпеливо и бавно. Страстите на червеното се разбушуваха в него, но той ги пренебрегваше и пълнеше синята кутия с разновидността на червен луксин, наричана „огнено желе“.
Не мислеше ясно и докато напълни кутията, слънцето не грееше толкова, че да извлече от лъчите му подчервено. По неволя щеше да запали огъня със собствените си ръце. Загуби половин час в сгъстяващия се здрач, докато намери камък, приличащ на кремък.
Удряше две парчета камък още половин час. Никакви искри. Идеше му вие. Оправи панталона си на кръста, седна и си разтърка лицето. Понечи да нагласи колана и видя, че за да го стегне както трябва, има нужда от още една дупка след последната. А преди по-малко от половин година използваше първата дупка на колана и се молеше да не затлъстее още, защото не знаеше откъде ще намери пари или кожа за нов колан. В Хромария замениха всичките му дрехи, но той си каза, че е прахосничество да изхвърли колана. Пък и нали беше подарък от майка му в един от редките дни, когато не пиеше.
Свали колана от панталона. Един от кремъците имаше остър връх, с който можеше някак да пробие нова дупка.
Вторачи се в токата. Металната тока. И беше готов да си строши кухата тиква. Драсна рязко с токата по кремъка и — о, чудо на чудесата, ето ти искра. Запали огненото желе без повече мъки. Гореше добре. Кип седна и придърпа към себе си раницата. На небето се показваха първите звезди. Може би водата щеше да притъпи малко глада му.
Раницата от зелен луксин беше напълно затворена. Кип не се сети, когато притегляше, че трябва и да я отваря. Ако в небето още имаше светлина, щеше да притегли още луксин и да направи отваряща се капачка. Сега не можеше да направи нищо друго, освен да я смята за обикновен материален предмет.
Идеше му да се разплаче. Или да пищи. Или да блъска с юмруци по пясъка. Не направи нищо подобно, а накрая проби дупка в зеления луксин с острия край на кремъка. Вдигна раницата над главата си и утоли жаждата си със струя топла вода.
Лампата му замъждука, когато огненото желе изгоря под равнището на отвора. Нямаше фитил, който да издърпва желето нагоре към въздуха, и пламъчето накрая угасна. Кип гледаше лампата си, сякаш го бе предала. Нищо не пречеше да я счупи, защото не я бе направил прекалено здрава. Но тогава огненото желе щеше да изгори за има-няма половин час. Ако очилата му бяха тук, щеше да се възползва от светлината на огъня, за да… Нямаше ги обаче. Бяха останали на кораба. Не носеше калъфчето с различните очила в нощта, когато Гавин за малко не бе убит.
„Той пое удара на ножа вместо мен.“ Досега Кип си мислеше, че е симпатичен на Гавин като добре обучено куче. Разумен човек би поел някакъв риск, за да спаси кучето си, но само идиот би умрял вместо куче, нали? Гавин Гайл не беше идиот. Знаеше ценността си в света, а и всичко се подреждаше толкова добре за него — току-що се бе оженил за Карис и бе превърнал неминуемия разгром от Цветния принц в съмнителна победа. А Кип разгада погледа в очите му, когато кресна, че Андрос е червен бяс, и се нахвърли срещу дядо си. Гавин знаеше какъв е баща му. Изобщо не се изненада. Пазеше тази карта, за да я изиграе в подходящия момент. Кип обаче изрева тайната пред всички — Кип Плямпалото, който винаги плещи каквото му скимне, без да помисли. И застрашава планове, които дори не е способен да проумее.