Но Кип прозря и друго, което Гавин също знаеше — в онзи миг на бъркотия, когато четирима мъже се боричкаха за два ножа, на Кип не му стигаше силата да попречи на Андрос и Гринуди да забият острието в гърдите му. Тогава Кип не разбираше нещо, което му беше съвсем ясно сега. Ръцете на четиримата бяха преплетени така, че Гавин можеше да отклони острието само към себе си. Направи го нарочно. Не се прободе с желание, разбира се, изобщо не беше склонен към самоубийство, но щом посоката на удара се промени, Гринуди и Андрос напънаха с все сила, без да знаят какво правят, или не успяха да се спрат… или им беше все едно.
„Защо Гавин би поискал да ме спаси, ако знае, че цената е собственият му живот? Гавин даде живота си за мен.“
Та той беше Призмата, най-способният от векове, може би дори откакто имаше Призми. Какво означаваше това? Какво подсказваше за ценността на Кип?
Тази мисъл беше твърде смазваща, а напиращите зад нея чувства — плашещи. Кип беше като онова хлапе, което майка му зарязала в шкафа, пълен с плъхове. А не…
Сълза капна от бузата му върху корема му. Тя пък откъде се взе?
Впрочем какво, по дяволите, се случи с онзи нож? Заслепяващия нож, така го нарече Андрос Гайл. Нож, който не уби Гавин, а порасна в тялото му. „И как майка ми се е сдобила с такова нещо?“
Така беше по-добре, по-безопасно, по-благоразумно. Кип можеше да разсъждава за това. Но не за дълго, както се оказа. Беше изтощен. Не притегли луксин, за да си направи постеля или одеяло… Дали беше възможно да създаде одеяло от луксин? Нямаше дори риза. Не подготви нищо от дреболиите, с които да направи лежането тук по-удобно. Счупи синята луксинова лампа отгоре и изчатка искра в нея.
„Баща ми ме обича. Не кой да е, а Гавин Гайл смята, че си струва да бъда спасен.“
Червеният луксин избумтя и пламна, Кип усети вълните топлина, които отблъскваха нощния студ. Огънят нямаше да изтрае дълго, но той очакваше да заспи скоро.
Позна. Щом голото му рамо опря в пясъка, започна да сънува зверове и богове.
13.
— Войната винаги е оправдание за чудовищното — казва ми Аурия.
Покатерихме се толкова високо, че вече не виждаме факлите на нашествениците. Светлината се процежда слабо през мъглата на носа.
— Всеки, който убива ангарци, изпълнява волята на Оролам — отговарям аз.
— Дарджан, всички са негови чеда, дори непокорните, а това, което си намислил, е забранено.
Тъмните ѝ къдрици са се слепнали от кръв, лицето ѝ е по-бледо от обичайния оттенък на махагон и аз се надявам да е от лошата светлина, а не от загубата на кръв. Знам, че не е от страх. Аурия никога не е била плашлива. Има стотина убедителни причини да я послушам. Самата Карис Заслепителката на сянката, вдовицата и наследницата на Луцидоний, издигна Аурия над мен в подготовката ни. Аурия е по-възрастна. И по-мъдра.
Но аз съм по-силен.
— Мразя чакането да се развидели — казвам ѝ.
Имам от онези чудни очила на Луцидоний, създадени от собствените му ръце. Откакто той се спомина, всички се държат все едно тези очила са някаква свята реликва. Е, не мога да не призная, че са добре направени. И напълно променят всичко. Не защото никой не се е сетил преди него да смесва метали с, разтопено стъкло заради оцветяването — хората просто не умеели да разпалват достатъчно силен огън, нито да добиват толкова чист метал. А Луцидоний измисли как се прави това и доказа, че е гений и в обикновените неща, не само в магията. Доста дразнещо за някои, но тези лещи преобразиха навсякъде живота на притеглящите. Могъщият им Луцидоний се занимаваше и с полирането на лещи… Освен всичко останало. Преобрази живота ни по хиляди начини. Повлече ни след себе си като сухи листа в буря.
И остави след себе си ужасяващ хаос, когато стихията отмина.
— Както Гордостта е първият грях, тъй и Силата е първото изкушение — произнасям напевно.
Така проповядваше Луцидоний, а стана силен, много по-силен от езическите жреци и пророци. Езически жреци като мен. Започвам да притеглям.
Аз бях каптан на адар касис гуарджан. Словата на Луцидоний убедиха сърцето ми, но още се питам дали убедиха и ума. Или пък се случи точно обратното. Словата му ме убедиха да се откажа от удобствата, от положението си, от мястото си, от почитта към мен, но сега се взирам надолу към новия си дом, където улиците несъмнено са почервенели от кръвта на новите ми съседи и единствени приятели, и си мисля, че може би Оролам не ме е променил достатъчно.