Всеки цвят е от Оролам, каза ни Луцидоний и вдигна призма над главата си, докато проповядваше мир и братство между цветове и страни. В това имаше смисъл за мнозина и особено такива като мен, притеглящите повече от един цвят. В моята страна ме възхваляваха за властта над зеленото, но дарбата за синьото беше клеймо според другите касисини. Макар че ме правеше по-добър гуарджан.
А може би в нищо нямаше особен смисъл. Може би Луцидоний само беше малко по-близо до истината от предшествениците си. Може би това, което се каня да направя, не е грях срещу Оролам, онзи особен пустинен бог, който живее и в небето, и навсякъде невидим, вместо да броди по земята, както подобава на божество. А може и да е. Ще му се наложи да ми прости, защото макар че вече не съм адар касис гуарджан, няма как да не бъда гуарджан. Такъв съм си. Такъв ме е създал Оролам, ако Луцидоний говореше правдиво.
Притеглям от светлината и ето я моята зелена джиния, позната също като лицата на моите мъртви съпруги — моите любими, хвърлени в пламъците от подивели фанатици, за да изкупят срама и злодейството на моето вероотстъпничество.
— Липсваше ми — шепне Аешма по кожата ми, докосването ѝ е ласка.
И тя ми липсваше. Разбира се. Тя знае това.
Очаквам да е гневна, надменна, да ме накаже, защото ѝ обърнах гръб. Тя обаче е твърде лукава. Първо ще впие ноктите си в мен. Наказание ще има по-късно. И не опитва да ме подхване чрез моята страст, някога толкова силна, но сякаш умряла след изгарянето на моите Аная и Сиана. Тя чака. Може би отгатва по лицето ми, че единственото удоволствие, което търся, е в битката, в червената пелена на отмъщението. Може би дори след толкова време долавя пряко чувствата ми.
— Щях да те направя следващия Атират — казва ми печално. Докосва китката ми, щом започвам да изливам луксин оттам. — Ти щеше да бъдеш бог.
— Виждам демона в очите ти — намесва се Аурия. — В истинския ѝ облик ли я срещна, или е каквато иска да ти се представи?
Спомням си как Луцидоний наведе призмата към мен, когато моята джиния беше пред очите ми и крещеше светотатства в ушите ми. Внезапният поток от други цветове ми показа какво виждат жреците им, когато я гледат. Във всеки друг цвят Аешма е същински ужас. И вече не се учудвах, че другите касисин кулури воюваха срещу нас и ни обвиняваха в преклонение пред демони. А после Луцидоний ловко извади и насочи огледало и в пълноспектърната светлина видях, че дори зеленото е тънка маска.
Аешма не е красавица, тя е въплъщение на болестта и грозотата.
Счупих призмата, счупих и огледалото, готов да се закълна, че Луцидоний ги е омагьосал, за да ме измами, да ми показва лъжи. Но сбърках. След време и аз си служих със същия похват, когато се натъквах на достатъчно глупави джини, явили се пред очите на жреци. Призмата беше обикновена, огледалото — само от сребро и стъкло. Накрая Двестате проумяха, че сме способни да ги изобличим. Измислиха оплетени лъжи за онези, които успяваха да подмамят, за да обяснят защо вече не се показват. Виняха за това Луцидоний, който опетнил света. Истината е, че не им харесваше маските им да падат толкова лесно.
Аешма не казва нищо друго. Знам, че тя беше от най-челните сред Двестате, може би близо до Деветте. Нов Атират не се ражда само от един човек, победил всички останали хора, желаещи превъплъщението. Свързаната с него джиния също трябва да надделее над съперниците си.
Бронята обгръща тялото ми. Оставям я отворена в само една точка на всяка става. Не е толкова здрава, гъвкава и отзивчива, каквато я създавах някога — всяка пора, потна жлеза или дори косъм точка на допир. Тогава позволявах на моята джиния да владее бронята, да реагира на опасности, които не бих успял дори да зърна, безсмъртната ѝ воля да допълва моята смъртна воля. Двамата се сливахме в близост, каквато не можех да почувствам дори със съпругите си.
Притеглям синьо, като надничам над рамките на очилата към изсветляващото небе. Синьото е безопасно за мен. Никога не съм покорявал волята си на синьото. За мен то е само сечиво, макар и охлаждащо страстите ми. Моята джиния никога не позволяваше да притеглям много от синьото. Прекалено ревнива беше. Преди си мислех, че просто такава е природата ѝ. Сега разбирам, че ме е искала само за себе си, за да победи останалите джини. Атират, който не е чисто зелено? Невъзможно.