„Както Гордостта е първият грях, тъй и Силата е първото изкушение.“
Странно, Луцидоний го казваше в сегашно време, въпреки че разказваше мит за сътворението. А не „Гордостта е била първият грях.“ Така истината важеше и за нас също както и за Първата светлина. Хитра уловка.
— Сърцето ми ти принадлежи, Дарджан, но не мога да те спася, ако не ми позволиш да помагам — казва Аешма с глас досущ като гласа на моята мъртва Аная.
Ясно ми е, че е откраднала дори това. Да, лукава гадина.
— Не бива да я слушаш, Дарджан — казва Аурия в обикновения свят с още по-отпаднал глас. — Знаеш, че лъже.
Знам.
— Докажи ми, че мога да ти се доверя — изричам и аз гласно.
Надявам се Аурия да помисли, че говоря на нея. Надявам се и моята джиния да помисли, че говоря на нея.
Светлината вече е добра. Втурвам се към градчето. Някой с друг цвят би се промъкнал с надеждата да завари нашествениците спящи, изтощени от дълга нощ на убийства и по-лоши гнусотии. Това обаче не е присъщо на зелените. Моята джиния пее за бойна ярост и кръвожадност и аз знам, че ме познава твърде добре.
Яростта не е само в червеното. Притеглям толкова синьо, че да направя остриета за шиповете-мечове, които изскачат от ръцете ми. Краката ми са покрити с луксин, който предпазва коленете, добавя пъргавина в крачките ми, влага мощта на моята воля във всяко движение и позволява да скачам, както не е по силите на обикновен смъртен, да стъпвам безопасно, да тичам като нападащ мечок. Превърнах се в звяр.
Виждам мъртвите: младата Лусия Мартенус лежи на хълбок, главата ѝ строшена като яйце, издутият от плода корем пронизан пет-шест пъти. Малката ѝ сестра е съсечена по-близо до къщите. Опитаха се да избягат заедно. Руи Гарос лежи с глава към града, тризъбата вила е в лепкава локва от кръвта му. Може да се е бил, за да даде шанс на Лусия. Открай време обичаше това момиче, макар че тя се омъжи за градския пияница.
Обикновено ангарските нашественици се отнасяха с хората от Аган като със засята нива. Премахваха годните да се бият мъже, отрязваха само десните палци на младежите, за да работят и да се плодят, и отмъкваха най-хубавите жени за робини и наложници. Връщаха се след години — изчакваха колкото хората да понатрупат малко богатство, но не и колкото да съберат сила, за да ги затруднят излишно. Разбира се, убиваха и онези, които ги дразнят. Понякога убиваха за забавление. Понякога осакатяваха за забавление. Но това… беше нещо различно. Истинско наказание, клане.
Всички са мъртви. Виждам Гонсало, малоумното синче на ковача. Набучили са го на копие, за да се погаврят с него, върхът стърчи към небето от зейналата му уста.
Надавам вой и будя всички проклетници в лагера им, моята Аешма пак е с мен, прогнила и прекрасна, тази болна развратница. Грозна като онова, което съм намислил, но моята душа е малка цена за разплатата. Превръща ме в чудовище. Аз вече съм звяр. Аз вече съм бог. И ще отмъстя.
14.
Галерите се сблъскаха с такъв трясък, че половината роби се килнаха назад от скамейките. Някой изпищя, когато заради оковите на китките едната му ръка изскочи от раменната става. „Злият лебед“ сякаш приклекна във вълните, защото бе ударил другия кораб под центъра, после подскочи, избута втората галера и се плъзна покрай нея.
Веслата на другата галера, стърчащи накъде ли не, кръстосани и изтръгнати от ръцете на гребците, започнаха да пращят като съчки, докато „Злият лебед“ остъргваше борда ѝ. Малки топове загърмяха от главните палуби и на двата кораба, изстрели на мускети се смесваха с крясъци от ярост, страх и болка.
Гавин стисна дръжката на веслото и се издърпа обратно върху скамейката. Мислеше, че участието му в битката е приключило, но ангарците вършеха всичко посвоему.
— Вдигайте се! — изрева Каишката. Треска, по-дебела от палеца на Гавин, бе пронизала цялото ѝ рамо, а тя като че ли не забелязваше. „Кълна се в брадата на Оролам, наистина е свирепа.“ — Хващайте веслата! Събаряйте тия…
Прекъснаха я грохот и разхвърчал се облак от дървени парчетии и тя изчезна във внезапен ослепителен проблясък, когато вражеско оръдие отвори голяма дупка в долната палуба, тутакси запълнена от гъст черен дим, който задави всички с вонята на сяра и затъмни слънцето. Гавин оглуша от взрива. Успя само да усети, че веслото се раздвижи в ръцете му.
Мигаше, задъхваше се, кашляше от парещите дробовете му пушеци, но помагаше на другите двама и съвсем мудно проумяваше какво вършат. Мушкаха неуморно с веслото, като Шибаняка го насочваше, Оролам влагаше цялата си сила, а Гавин повече се пречкаше.