Събуди се от докосване по китката. Върху нея седеше мъничка черно-оранжева жабка. Кожата му пареше там, където коремът ѝ опираше и оставяше разяждаща слуз. Той трепна силно и жабката избяга на подскоци. После погледна надолу с движение на главата като мудно свлачище.
Целият беше в пиявици. Десетки пиявици. Виеше му се свят. Завъртя се, опрян на колене и длани, и повърна вода и стомашни киселини по ръцете си. Стана и се заклатушка през джунглата, забрави вещите си, съдираше вървешком панталона си, падаше. Светът беше гореща мъгла. Повърна отново. Не загуби съзнание, а загуби представа за себе си, досущ като животно.
Опомни се по някое време гол, седнал в местещо се петно слънчева светлина. Блещеше се към безоблачното безмилостно небе. Не смееше да се погледне, да види тези гърчещи се тлъсти пиявици, вкопчени в него, пълнещи издутите си телца с неговата кръв. Притеглящи кръвта му за своята кървава магия.
Вятърът съскаше в клоните.
Всмука синя светлина, синята кръв на сътворението. Светлината е живот. Поемаше синьо, докато не го изпълни, докато не се превърна само в мисъл.
Бясното туптене на сърцето се забави. Затвори очи и остави синьото да насити тялото му. И осъзна усещанията си. Трийсет и един чифта челюсти по предния и задния край на пиявиците, забити в кожата му. И на четири места единични рани, където бе изтръгнал половината от пиявица с движенията си. Синьото му припомни отдавна забравени съвети как да се отърве от пиявици. Не с огън, спирт или лимонов сок, иначе щяха да се свият раздразнени и да вкарат гнусотии в раните, докато се отделят от тях. А с нокът, за да махнеш впитите устици от кожата си. С нокът и търпение.
От стомаха му пак се надигна гаден напън, но той прикова погледа си в небето, докато умът му не заприлича на спокойно езерце. Не би могъл да понесе това чоплене. Не и повече от шейсет пъти. Загуби синьото изцяло и едва отново не стана животно, хванато в капана на собствената си осеяна с пиявици кожа, все едно беше в шкафа, пълен с плъхове…
Ето как се прави.
Невъзмутимо. Полека. Пое синьо, още синьо. Трудно събираше воля да се отвори за него, трудно разбираше какво вихрещият се цвят прави едва ли не по свое желание. Синьото пълнеше тялото му, стигаше до всеки зъб, до всяка рана.
„Напрегни волята.“
Нямаше воля. Потърси страстта на подчервеното, необуздаността на зеленото.
„Не, волята. Луксинът е твой инструмент, а не обратното. Изправи се.“
Изобщо не бе напрегнал волята си, но стана с чувството, че някой го тормози. Знаеше какво да прави, но беше същото като да стои в подножието на планина и да знае, че трябва само да върви, за да я изкачи.
„Оролам, дай ми сила.“
„Вече ти я е дал. Използвай я.“
Изпънал крака и ръце, той стисна юмруци и наведе глава. Силата не забушува в него с вой на ярост и могъщество, а капеше на безмълвни сълзи. Следваше кръвта му, намираше малките устици, затваряше ги, отхвърляше ги, спираше пътя на отровената кръв, изтласкваше и нея навън.
Пиявиците падаха една по една. От ръцете. От краката. От гърдите. От гърба. От задника. Милостиви Оролам… от слабините. От лицето.
Кип кървеше от шейсет и две ранички. Заради отровата на пиявиците кръвта не се съсирваше. Чудеше се колко кръв е загубил. Няколко от пиявиците се отъркаха в ходилата му, търсеха ново място, откъдето да се хранят. Той се дръпна. Не му остана погнуса. Имаше само проблеми и нуждата да се справи с тях.
О, то било лесно. Притегли сини капачета върху всяка рана. Щом направи крачка, изтръска четвърт от капачетата. Разбира се. Синьото е кораво. Тръгнеше ли, щеше да загуби превръзките.
Облегна се на едно дърво, смъкна се покрай него, притегли син пашкул около себе си, запечата го, покри раните си и заспа.
Събуди се два пъти да повръща и не знаеше дали се е сетил да поднови превръзките или обвивката си.
Сънуваше или имаше видения, или пък сам правеше неща, почти без да разбира. Тихо плачеща жена в сиво утро, косата ѝ като голям къдрав ореол.
— Защо плачеш? — чу Кип глас, но проумя, че е неговият, чак когато изрече думите.
— Плача, защото ти страдаш, а само на вторите синове на Ам е дадено да изпитват жал без страст. И то не приживе. — Тя стана и обликът ѝ се промени изведнъж, ту беше същата достолепна жена, ту нещо съвсем различно. — Заспи — каза му в кротко сияние. — Няма да умреш, докато аз бдя.
Всичко избледня в треска, кошмари, пот, треперене от студ, гръмотевици и хладна вода. Чуваше стържещи викове на птици, вопли на маймуни, лай като на куче, но всичко бе твърде бързо; плъзгаше се по повърхността на времето, сякаш пак беше в плъзгуна на баща си, светлина проблясваше по лицето му и изчезваше, все едно се случваше за секунди, но той знаеше, че трябва да са минали дни. Остана неясен спомен как държи пред лицето си свит лист, за да тече към устата му вода от тежък порой, разтърсващ небе и земя.