Когато се събуди, се бе опомнил.
Чувстваше съзнанието си ясно, но беше немощен. Разпръсна синия пашкул и малко оставаше да повърне за пореден път от допира на луксина. Мъчеше го светлинна болест. Имаше отпечатъци от лапи в калта наоколо, големи лапи, но не вълчи — познаваше вълчите следи от детството си в Тирея. Нямаше обаче човешки стъпки, дори негови. Жената беше халюцинация, трескав сън.
Какво във виденията му беше сън, заблуда? Вдиша дълбоко, огледа тялото си, огледа и околността. Никакви пиявици, жаби или бури. Поне в момента.
Надигна се на омекналите си крака. Не можеше да прецени колко дълго е бил тук. Единственият признак за времето бяха покритите с коричка ранички. Значи пиявиците са били истински. Огледа раничките. Ухапванията на пиявици оздравяват по-бавно от повечето други рани, но синият луксин бе помогнал и Кип пресметна, че е останал в несвяст по-малко от седмица.
Сега гладът не беше толкова настървен. Чувстваше чудато прояснение — безметежността на светци, аскети и безнадеждно луди. Дали не беше прочистването на душата, преди да се отдели от носещата я плът? Вървя час, преди да се сети, че е гол. И помисли първо не за срам, а за защита. Кожата му беше слаба преграда срещу несгодите на промъкването в джунгла.
Започна да притегля в движение. Опита със зелено. Имаше го в такова изобилие, че беше естественият избор. Отказа се скоро. Твърде тежко и грубо, за да го сложи по кожата си. Натъкна се на туфа ослепително жълти цветя като камбанки и спря. Опита се да изтъче жълто покривало, но все губеше онзи миг на съвършено изкусно сливане, когато жълтото би съхранило твърдостта си, и не успяваше да натрупа достатъчно. Колкото по-малко количество жълто се стараеше да втвърди, толкова по-лесно се получаваше.
Слънцето се спусна още малко и освети паяжина. Кип се захласна по красотата ѝ. Мушица влетя в паяжината и залепна. Паякът я доближи, за да довърши жертвата, но Кип не можеше да откъсне поглед от самата паяжина. Протегна към нея свръхвиолетов луксин — по-сръчни пръсти от неговите. Крепящите паяжината нишки бяха като стоманена тел, но клопките се оказаха малки топчици лепкаво вещество, в които бяха добавени още нишки. Паяжината оставаше изопната в началото, но можеше и да се разтегне хлабаво, за да не се разкъса от мятането на плячката, само поддаваше, опъваше се и оплиташе.
Свръхвиолетово. В него беше отговорът. Не на този въпрос, но…
Струваше му се, че парчетата от решението кръжат из главата му, но не успяваше да ги напипа. Слънцето потъна зад хоризонта и го остави да студува. Дори не си бе подготвил подслон от луксин. Седя вцепенен цяла нощ. И когато слънцето се показа, знаеше с какво да се заеме.
Сплиташе свръхвиолетово в малки халки като единична верижка, но вместо да затваря всяка брънка, както правеха ковачите, можеше просто да ги ниже съвършени една след друга и във верижката нямаше слаби места. После потопи тази форма в жълт луксин, но волята му трябваше да докосне всяка халка, за да я обгърне в жълтото. Отне му половин час. Какво пък толкова…
Втората верижка се оказа много по-трудна. Трябваше да прокара всяка брънка през две от първата верижка. След час имаше два свързани реда жълт луксин, наподобяващи ризница. Два свързани, но потресаващо къси реда. И тогава почти се отказа. Поседя вторачен в нищото. Дори не мислеше много. Водата на ручей бълбукаше по руслото си към морето и Кип се вторачи в нея. От върховете на пръстите му още струеше луксин и той докосна водата, сякаш тя също беше открит поток от луксин, кръвта на земята.
За миг-два се почувства като Оролам — творец по-голям от тази земя, от това сътворение, чрез което се проявяваше, все едно цялата вселена беше от открит луксин в Неговите длани. С избухване на заслепяващо бяла светлина, на усещане за живот водата пренесе Кип към морето, към всяка друга вода, докосната от морето, разлетя се в проблясък към хиляди вени и артерии от вода, сияещи от сила. Навсякъде, едновременно, не както проследяваш линиите по карта, а в дълбочина. Водата следваше зова на слънцето и се раздробяваше в мъгла, издигаше се, превръщаше се в облаци. Вода, замряла в дълбините, покрила с утробата си потънали градове. Китове и морски демони, толкова мънички, че съзнанието му едва ги откриваше, великани, щъкащи навсякъде като цаца, живот, невидим за окото, благоденстващ в лъчите на Оролам, със самото си съществуване пеещ Негова възхвала.