Кип падна в несвяст.
Събуди се и ивицата тъкан беше в скута му, широка двайсет брънки. Протегна се, защото се усещаше схванат, след като бе седял със скръстени крака. Взираше се в ивицата, сякаш тя му се подиграваше. Не бе притеглял за допълнителните редове, нали? Макар че не беше на себе си в онези мигове, май си спомняше всичко, което направи.
Вторачи се във водата и пак я докосна с отворена към нея воля. Но сега беше само вода.
— Искам да спася баща си — прошепна той.
Тишина.
— Ще платя всякаква цена.
Но светлината не търпи лъжи. Не чу нищо.
Още в детството му някаква част от него си бе наумила, че е предопределен за величие. Може би всички си мислят така. Нямаше значение, че майка му си губи ума от пристрастяването към порока, нито че той е дебел и грозен. Колкото и да се презираше сам, онази част от него вярваше, че някой ден, все някога ще разтърси земята из основи. И ще отприщи в себе си нещо изумително. И че съдбата му е предначертана.
Приемаше всеки метнат по него камък и го използваше да съгради малък олтар на самия себе си. Смехът на Андрос Гайл, който му говореше за Светлоносеца. „Старата дума, според която той ще е «велик» мъж още от младостта си, би могла да се окаже каламбур в оригиналния парийски — друго значение на думата «велик» е «кръгъл». Което…“
„Щял да убива богове и крале.
Аз го направих.
Щял да бъде гений на магията.
Ами ако аз съм такъв?“
Гавин пък бе казал: „Не си Светлоносеца, защото Светлоносец няма.“
И все пак Кип вярваше. Искаше да вярва. Нуждаеше се от вярата.
„Все се опитвам да те нарисувам и не мога“ — бе казала Янус Бориг, Огледалото. А когато умираше, бе казала: „Знам вече кой е Светлоносеца.“
„Тя говореше за мен. Трябва да е говорила за мен.“
Кип тръгна покрай потока към брега и там свърна на север. По залез намери усамотена селска къща. Възрастна жена с проста селска дреха стоеше отвън и пееше на клонящото към хоризонта слънце на език, който Кип не бе чувал. Видя го отдалече, усмихна се и го подкани с жест да отиде при нея, но не прекъсна песента си. Звучеше като реките, ветровете и морските дълбини, като топлината и светлината от огнището, пропъждащи детския страх от мрака. Таеше обещанието на утрото и успокояващия пулс на майчино сърце.
За Кип, който не бе чувал изречена дума от много дни, мелодично редящите се срички на чужд език, необременени от превод и разбиране, бяха съвършен плавен преход от първобитните страхотии на джунглата към оскъдните, добити с тежък труд удобства на това стопанство на границата на обитаваните земи.
— Значи си ти — каза тя с нисък спокоен глас. Движеше се бавно, сякаш да не подплаши диво животно, и говореше тихо, докато отзвучалата песен се настаняваше в душата на Кип. Усмихна му се. — Тъкмо си мислех, че не съм чула добре. „Облечен в светлина“? — повтори, извила глава към небето.
Засмя се сърдечно и този толкова човешки звук накара Кип да се пробуди като от съновидение.
Но не наведнъж.
Усети се, че още е гол. Покри се отпред с тъканта без припряност, без смущение. Хрумна му нещо, което самият той сметна за странно: „Местните си имат обичай да обличат дрехи, макар че тук няма тръни да драскат и дерат кожата им. И аз ще правя като тях.“
„Местните ли? Мислиш за хората, нали, Кип?“
Аха, ето го отново Кип Устатия. Някаква част от него се зарадва, че този Кип не е изчезнал завинаги.
Тя гледаше изпитателно очите му и виждаше, че се опомня, загрубялата луничава кожа на лицето ѝ се набръчка весело.
— Той ми каза да очаквам нещо днес. И аз бях като на тръни покрай прането и тъкането. Все ми изскачаха в главата онези думи — „облечен в светлина“. — Тя кимна на себе си. — Тъкмо такъв си, а? Радвам се, че Добрият те прати чак сега, млади ми господине. Припаднах първия път, когато видях съпруга си гол. Кълна се, че не те поднасям. Развалих му удоволствието, а и с годините не стана много по-добре. Господарят на светлината обича да ме подкача за това от време на време. Хайде, време е да ги помогна.
Каквото каза, това и направи. Покани Кип вътре, нахрани го със супата, която вече бе сварила, макар че първо му даде само от бульона, след това го изкъпа, погрижи се за раните му и го сложи да спи. Той се събуди след два дни и тя го нахрани отново. Казваше се Корийн и беше вдовица, но няколко от синовете и дъщерите ѝ живееха наблизо и всеки ден някой от тях я навестяваше. И когато Кип ѝ каза, че трябва да отиде в Хромария, тя намери търговец, който тръгваше след два дни и се съгласи да откара и Кип безплатно. Кип остана на легло до другия ден.