Погаждаше се с тази жена лесно, шегуваха се, сякаш се познаваха от години. Напомняше му за майката на Сансон в Ректън, която винаги правеше повече сладкиши и двамата подхващаха негласна игра — Кип се опитваше да отмъкне един-два, без тя да забележи. Почти никога не успяваше, а и когато си мислеше, че не го е видяла, тя все подхвърляше някакъв въпрос, на който трябваше да отговори с пълна уста.
„Грижеше се за мен, защото знаеше, че майка ми не я е еня, но го правеше, без да ме засрами. Превръщаше го в игра заради мен.“ Тогава Кип смяташе, че е забавно, но едва сега прозря добротата ѝ.
„И тя е мъртва. Заедно с другите там.“
Може би шегите и смехът на Корийн също бяха проява на доброта. Тя видя, че Кип почти е загубил разсъдъка си, чуваше го да се буди пищящ и потен от сънищата си и се държеше с него както майка с непоправим приятел на своя син. Кип научи, че покойният ѝ съпруг бил прочут ветеран от Войната на Призмите, макар тя да не спомена на чия страна се е сражавал, а Кип не попита и така беше по-благоразумно. Нейното чувство за хумор би подхождало донякъде и на боец — хем черно, хем безгрижно, непочтително към смъртта, както и смъртта е непочтителна към всичко останало.
Топлотата ѝ ѝ придаваше неустоимо обаяние и на Кип понякога му се искаше да остане тук завинаги.
В деня преди да си тръгне, облечен в останалите от нейния съпруг дрехи, станали удобни от труда ѝ с игла и конец, Кип се постара да помогне. Притегли факли от жълт луксин, направи малко огнени камъни, за да разпалва лесно огнището, използва опита си със зеления луксин, за да обогати почвата в зеленчуковите градини на две от дъщерите ѝ, и поправи счупена ос в каруца с обвивка от твърд жълт луксин — извлече поне някаква полза от чутите лекции. Да видиш ти…
Сутринта преди да замине Корийн започна:
— Не мога да те пусна, без да кажа каквото съм си наумила. Заслужих ли това право?
— То се знае.
Тя си пое дъх.
— Кип, нашият Повелител не иска да се мислиш за нищожество, но може би иска да не се мислиш за чак толкова важен. Иска да се виждаш какъвто си. Това е от обич, разбираш ли? Ако не се вкопчваш в онова, над което нямаш власт, ти не се отказваш от корона, а се отърсваш от бреме. Казах ти колко свенлива бях на младини. Аз бях хубаво момиче и макар че никога не бих си признала, се смятах едва ли не за по-добродетелна и от Оролам. Моята престорена добродетел, а не скромността или гордостта, ме лиши от радост в съпружеското ложе. Борих се да запазя някаква добродетел и понеже борбата беше тежка, си въобразявах, че това е най-възвишеното благо. Когато се отказах да гледам отвисоко онези, които не одобрявах, беше все едно да загубя ръка или крак. Но знаеш ли какво е да ходиш на три крака?
Тя доближаваше смущаващо болното му място и Кип вече се боеше от следващите ѝ думи, затова каза ухилен:
— Видя ме гол, ясно ти е, че знам какво е.
Тя поклати глава, сякаш признаваше, че сама си е изпросила такъв отговор. Вдигна черпака в ръката си към носа му.
— Кип, дръж се сериозно, иначе ще чуеш за мъжките си достойнства приказки, които никога няма да забравиш.
Той преглътна на сухо.
— Да, госпожо. Съжалявам, госпожо.
— Да се поправя за мен беше като да загубя крайник, но си струваше. Добрият баща не оставя децата си да затъват в калта. А Оролам е добър баща, Кип.
— В момента повече се тревожа как да бъда добър син.
„Увъртай, увъртай, не ѝ позволявай да те попита от какво трябва да се откажеш.“
— Значи си много помъдрял за годините си — отвърна тя и Кип се зачуди дали се е плашил от нищо, или тя просто го оставя да се измъкне. А в очите ѝ блеснаха искрици. — Кип, да знаеш…
— Недей. Моля те, недей. Моля те…
— Не е чак толкова голям. Е, бива си те. Но моят съпруг… Направо си беше внушителен. Ще кажа само, че тогава припаднах не само от скромност.
— Нали вече казах, че съжалявам — измрънка Кип.
Тя го ощипа по бузата.
— Знам, но ти си го заслужи. Не се безпокой. Предостатъчен е да останат доволни от тебе. По-голям е, отколкото имат синовете ми, а ако може да се вярва на дъщерите ми, по-голям е и отколкото имат техните мъже.
— Ха! Ще повярвам, като видя…
16.
Карис спокойно разбъркваше ко̀пито си в „Кръстопътят“. Тази ободряваща напитка беше лош избор, защото тя всъщност преливаше от напрежение. Седеше в горната зала и гледаше към големите прозорци с цветни стъклописи, които някога бяха гордостта на тирейското посолство. Питаше се как ли собственикът на „Кръстопътят“ е могъл да купи тази сграда и колко му е струвала. През годините след разгрома на Тирея тя се бе превърнала в най-известното кафене, гостилница, пивоварна, пушалня, а долу — далеч от очите на онези с твърде строги принципи — и в най-посещавания бардак в града.